Джон Гришам - Планината Грей

– Всъщност в момента съм във Вашингтон. Сигурно ще успея да съм при вас утре следобед.

– Добре. Нямам много време за интервюта, така че сигурно ще наема първия пристигнал и ще отменя другите. Ако човекът ми допадне, разбира се.

Саманта затвори очи за няколко секунди и се помъчи да премисли всичко. Вчера сутринта беше отишла на работа в една от най-големите юридически фирми на света, която ѝ плащаше солидна заплата и ѝ обещаваше дълга и доходоносна кариера. А сега, трийсетина часа по-късно, беше безработна, седеше в кафенето на “Креймърбукс” и се мъчеше да се добере до временна работа без заплащане в затънтената провинция.

– Миналата година пътувах с кола до Вашингтон за една конференция, отне ми шест часа – продължи Мати. – Какво ще кажете да се уговорим за утре към четири следобед?

– Разбира се. Ще се видим тогава. И благодаря, госпожо Уайът.

– Не, аз ви благодаря. Наричайте ме Мати.

Саманта се разрови в интернет и намери сайта на Планинската служба за правна помощ. Мисията на организацията беше формулирана просто: “Да осигурява безплатна правна помощ на клиенти с ниски доходи в Югозападна Вирджиния”. Областите на дейност включваха битови взаимоотношения, дългове, жилищно настаняване, здравеопазване, образование и обезщетения поради заболяване от пневмокониоза. По време на следването си за кратко се бе докосвала до тези области, но по време на практиката си – не. Службата не се занимаваше с наказателни дела. Освен Мати Уайът имаше още една адвокатка, правна асистентка и рецепционистка – все жени.

Саманта искаше да обсъди въпроса с майка си и после да преспи, преди да вземе решение. Нямаше кола и честно казано, не си представяше да губи време за пътуване до Апалачите. Предпочиташе да стане сервитьорка в “СоХо”. Докато се взираше в екрана на лаптопа си, приютът за бездомни в Луивил се включи с учтив отказ. Десет отказа за един ден. Стига толкова – край на борбата на Саманта да спасява света.

***

Карън Коуфър се появи във “Файърфлай” малко след седем. Очите ѝ се насълзиха, докато прегръщаше единственото си дете, но само след няколко утешителни думи Саманта я помоли да престане. Отидоха на бара и си поръчаха вино, докато си чакаха масата. Карън беше на петдесет и пет и остаряваше красиво. Харчеше повечето си пари за дрехи и винаги беше модерна и елегантна. Откакто Саманта се помнеше, майка ѝ се оплакваше от липсата на стил сред колегите ѝ в правосъдното министерство, като че ли беше нейно задължение да оправи нещата. От десет години беше сама – мъже винаги се намираха, но никога не се оказваха подходящи. По навик тя измери дъщеря си с поглед от обиците до обувките и формира преценката си за броени секунди. Без коментар. Саманта не даваше пет пари. Други неща занимаваха мислите ѝ в този ужасен ден.

– Татко ти праща поздрави – каза тя в опит да отклони разговора от спешните проблеми в правосъдното министерство.

– А, видя ли се с него? – изви вежди Карън, внезапно нащрек.

– Да, отбих се в офиса му. Явно се справя чудесно, изглежда добре, разширява бизнеса си. Поне така твърди.

– Предложи ли ти работа?

– Да. Мога да започна веднага, четирийсет часа седмично във фирма с чудесни колеги.

– Нали знаеш, че всички са лишени от адвокатски права?

– Да, той ме осведоми.

– Делата му, изглежда, са законни, поне засега. Нали не мислиш да работиш за Маршал? Шайка крадци и сигурно съвсем скоро ще загазят.

– Значи ги държиш под око?

– Да кажем, че имам приятели, Саманта. Много приятели на подходящи места.

– И искаш пак да го арестуват?

– Не, скъпа, вече преодолях проблема с баща ти. Разделихме се преди години и ми трябваше доста време да се възстановя. Той скри парите си и ме измами по време на развода, но най-накрая се отърсих от всичко. Живея добре и няма да хабя отрицателна енергия заради Маршал Коуфър.

Двете отпиха едновременно от виното си, вперили поглед в бармана – красив младеж на около двайсет и пет с прилепнала черна тениска.

– Не, мамо, няма да работя за татко. Би било катастрофа.

Салонната управителка ги поведе към масата им, където сервитьор им наля вода е лед. Когато останаха сами, Карън заяви:

– Съжалявам, Саманта. Не мога да повярвам.

– Моля те, мамо, стига вече.

– Знам, но аз съм ти майка и просто не се сдържам.

– Може ли да взема колата ти за няколко дни?

– Разбира се. Защо ти трябва колата ми?

– Има една служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния, която е в списъка ми с неправителствени организации, и утре мисля да отида там и да се поогледам. Най-вероятно ще се окаже загуба на време, но напоследък не съм особено заета. Всъщност утре нямам никаква работа и едно дълго шофиране може би ще ми помогне да си проветря главата.