Джон Гришам - Планината Грей

– Ню Йорк? – попита той. Дикцията му беше твърде неясна, но войнственият му тон беше пределно ясен.

– Да, господине. Живея в Ню Йорк.

– Тогава защо карате кола от Върмонт?

– Колата е под наем – поясни Саманта и взе договора с “Авис” от таблото.

Подаде му го, но той продължаваше да се взира в шофьорската ѝ книжка, сякаш му беше трудно да прочете какво пише.

– Какво е приус? -попита той.

– Хибриден модел тойота.

– Моля?

Саманта изобщо не разбираше от коли, но в този момент това нямаше значение. И с океан от познания пак нямаше да успее да му обясни какво е хибриден автомобил.

– Хибриден модел, движи се и с бензин, и с електричество.

– Не думай.

Не ѝ хрумна подходящ отговор и докато го чакаше, просто му се усмихна. Лявото му око леко се кривеше навътре.

– Е, явно се движи доста бързо. Засякох ви с осемдесет и два километра в час при ограничение трийсет. С петдесет километра отгоре. Във Вирджиния на това му викаме превишена скорост. Не съм сигурен как е във Върмонт или в Ню Йорк, но тук е така. Да, госпожо, няма спор.

– Но аз не видях знак за ограничение.

– Не знам какво виждате и какво не виждате, нали така, госпожо.

Отпред се приближи стар пикап, намали и явно се готвеше да спре. Шофьорът се подаде навън и се провикна:

– Стига, Роуми, пак ли?

Ченгето се обърна и извика в отговор:

– Разкарай се!

Пикапът спря насред пътя и шофьорът кресна:

– Трябва да престанеш, човече.

Полицаят разкопча кобура си, извади черния си пистолет и каза:

– Казах да се разкараш!

Пикапът се наклони напред. Задните гуми се завъртяха и колата отпраши. Когато се отдалечи на двайсетина метра, полицаят насочи пистолета си към небето и произведе силен и оглушителен изстрел, който раздра долината и отекна сред хребетите. Саманта изпищя и се разплака. Полицаят проследи с поглед пикапа, докато се скри от очите им, и отсече:

– Няма нищо, няма нищо, той все се бърка. И така, докъде бяхме стигнали? – Прибра пистолета си обратно в кобура и се заигра с копчето му.

– Не знам – отговори Саманта и се помъчи да избърше очи с разтрепераните си ръце.

– Всичко е наред, госпожо – успокои я полицаят с известно раздразнение. – И така, шофьорската ви книжка е от Ню Йорк, номерата на тази малка странна кола са от Върмонт и карате с петдесет километра над допустимата скорост. Какво търсите тук?

Какво ти влиза в работата? – за малко да изстреля Саманта, но с такова поведение само щеше да си навлече проблеми. Впери поглед право напред, вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да се овладее. Най-накрая отговори:

– Отивам в Брейди. Имам интервю за работа.

Ушите ѝ бучаха.

Той се изсмя неловко.

– В Брейди няма работа, от мен да го знаете.

– Имам интервю в Планинската служба за правна помощ – поясни Саманта през стиснати зъби и думите ѝ прозвучаха кухо и сюрреалистично.

Този факт го озадачи и полицаят видимо се поколеба какъв да бъде следващият му ход.

– Е, налага се да ви задържа. Петдесет километра над допустимото са сериозно нарушение. Съдията сигурно ще ви обвини във всевъзможни простъпки. Трябва да ви отведа.

– Къде?

– В ареста в Брейди.

Брадичката на Саманта клюмна върху гърдите. Тя разтри слепоочията си.

– Не мога да повярвам.

– Съжалявам, госпожо. Излезте от колата. Ще ви позволя да седнете при мен на предната седалка. – Беше вдигнал ръце на хълбоците си, а дясната беше опасно близо до кобура му.

– Ама вие сериозно ли? – попита Саманта.

– И още как.

– Може ли да се обадя по телефона?

– Няма начин. Може би от ареста. Пък и тук няма сигнал.

– Значи ме задържате и ме карате в ареста?

– Започвате да загрявате. Не се съмнявам, че тук, във Вирджиния, нещата са различни. Да тръгваме.

– Ами колата ми?

– Ще я изтеглят на буксир. Ще ви струва още четирийсет долара. Да вървим.

Саманта не беше в състояние да разсъждава ясно, но всички останали варианти май щяха да приключат с още стрелба. Тя бавно взе чантата си и излезе от колата. С ниски обувки беше висока метър и седемдесет, поне с пет сантиметра повече от Роуми. Запъти се към колата му, чиято синя лампа продължаваше да свети. Погледна към вратата на шофьора, но там нямаше нищо. Мъжът се досети какво си мисли Саманта и каза:

– Колата е необозначена. Затова не ме забелязахте. Качете се на предната седалка. Няма да ви слагам белезници.

– Благодаря – успя да прошепне Саманта.

Беше някакъв тъмносин форд и смътно приличаше на патрулна кола, изпратена в пенсия десетилетие по-рано. Предната седалка беше цяла, като скамейка, изкуствената кожа беше напукана и отдолу се виждаше дунапренът.