Джон Гришам - Планината Грей

Като че ли тя би направила нещо друго.

Запътиха се към джипа, който, подобно на всичко останало, се беше изгубил в мрака. Последния път, когато Саманта бе проверила на телефона си колко е часът, беше 7:05.

Пътеката беше права и след броени минути двамата се озоваха на просеката. Джеф натисна едно копче и фаровете на джипа светнаха. Той отвори рязко багажника и докато пъхаха вътре раниците, Саманта видя двете хладилни чанти. Тя ахна:

– Какво…?

– Качвай се, после щети обясня. – Той угаси фаровете и потегли бавно. – Основна тактическа маневра. Добрите изпълняват важна мисия. Знаят, че лошите ги следят и ги наблюдават. Лошите обаче не знаят, че добрите имат подкрепление, което следи лошите, нещо като осигуровка.

– Още неща, на които не са ни учили, докато следвахме право – промърмори Саманта.

Пред тях два пъти просветна жълта светлина и Джеф спря джипа.

– Ето го нашето подкрепление.

Вик Канзаро отвори рязко задната врата и се шмугна вътре. Никакви поздрави, нищо, само:

– Чудесен ход, Сам, защо излезе от хижата?

– Престани – скастри го Джеф през рамо. – Видя ли нещо?

– Не. Да тръгваме.

Джеф включи фаровете. Отново потеглиха и този път се движеха доста по-бързо. Страхът отслабваше, постепенно започваха да си отдъхват. Смятаха, че всеки километър ги отвежда все по-надалече. Пет минути изминаха в мълчание. Вик пишеше есемеси, оставил пушката в скута си.

Накрая Джеф попита спокойно:

– Защо излезе от хижата?

– Защото чух изстрели и ми си стори, че някой извика. Помислих, че си ранен, паникьосах се и хукнах по пътеката.

– Какви бяха тези изстрели, мамка му? – изрева Вик от задната седалка.

Джеф се засмя, видимо развеселен.

– Тичах в гората, беше тъмно като в рог и изведнъж се натъкнах на черна мечка. Грамадна. По това време на годината са в зимен сън, така че мозъкът им на практика не работи. Тая приятелка не беше много бърза, но беше доста раздразнена. Въобразява си, че гората е нейна, затова натрапниците я оскърбяват. Разменихме си няколко думи, тя не помръдна, затова не ми оставаше друго, освен да я застрелям.

– Застрелял си мечка?

– Да, Саманта, стрелях и по човек, но подозирам, че той ще се оправи.

– Не те ли е страх от полицията?

Вик се засмя, открехна прозореца и запали цигара.

– Тук не се пуши – скастри го Джеф.

– Добре, добре.

Джеф погледна към Саманта.

– Не, скъпа, не се страхувам от полицията, нито от шерифа, нито от когото и да било, не и когато съм прострелял въоръжен негодник, който ме преследва на собствената ми земя. Тук сме в Апалачите. Нито едно ченге няма да разследва, нито един прокурор няма да отправи обвинения, защото нито един съдебен състав не би издал присъда.

– Какво ще стане с онзи човек?

– Малко ще го боли кракът. Той извади късмет. Куршумът можеше да го уцели между очите.

– Какъв снайперист само!

– Ще отиде в спешното с измислена история – обади се Вик. – Всичко ли взе?

– Всяко листче. Всеки документ, който мъртвият ми брат толкова сръчно отмъкна.

– Донован щеше да се гордее с нас – отбеляза Вик.

В градчето Биг Стоун Гап завиха към един “Тако Бел” и зачакаха на алеята за обслужване на коли. Джеф поръча храна и напитки и докато плащаше, Вик слезе.

– Тръгваме към Бристол.

Джеф кимна, като че ли го беше очаквал. Вик отвори вратата на своя пикап, познат на Саманта от излета ѝ в долината Хамър заедно с Донован.

– Добре, сега какво ще правим? – попита тя.

– Той ще ни следва до Бристол, ще ни пази гърба. При него са документите, които взехме миналата събота, последната партида.

– Нали приятелката на Вик била бременна и той не искал да участва?

– Вярно е, тя е бременна. Двамата се ожениха преди седмица. Искаш ли такос?

– Искам мартини.

– Надали ще намериш хубаво мартини в околността.

– Какво има в Бристол, ако смея да попитам?

– Летище. Ако ти кажа нещо повече, ще се наложи да те убия.

– Така и така си се разбеснял, давай.

Доловиха уханието на храната и изведнъж осъзнаха колко са гладни.

На летище “Трай-Ситис”, близо до Бристол в Тенеси, имаше само пет паркирани самолета. Четири малки: две чесни и два пайпъра, които изглеждаха дребосъчета до петия – лъскав, реактивен, с включено осветление и спусната в очакване стълбичка. Саманта, Джеф и Вик му се възхищаваха от разстояние, докато чакаха инструкции. Няколко минути по-късно трима едри мъже с черни костюми ги посрещнаха пред терминала. Документите – двете хладилни чанти, три раници и два кашона – бяха предадени и незабавно качени горе.