Джон Гришам - Планината Грей

– Всички да се изправят.

Внесоха ковчега бавно, за да могат хората да го разгледат. Беше затворен. Мати така и предполагаше, заради раната. Зад ковчега вървеше Мейвис, подкрепяна от най-големия си син. Двамата пристъпваха едва-едва. След тях крачеха двете момичета – Хоуп на четиринайсет и Кийли на тринайсет. Поради тайнствата на пубертета Хоуп, макар и само десет месеца по-голяма, беше поне трийсет сантиметра по-висока от Кийли. И двете не спираха да плачат по време на мъчителния ритуал.

Мати обясни на Саманта, че голяма част от онова, което предстои да видят, цели да увеличи максимално драматизма и скръбта. Това беше последната публична изява на Бъди и те щяха да изцедят от нея всяка възможна емоция.

Останалите близки вървяха неорганизирано – братя, сестри, братовчеди, лели и чичовци. Първите два реда от двете страни на пътеката бяха запазени само за роднините и когато те заеха местата си, органът вече свиреше гръмко, хорът пееше силно и из цялата църква имаше разплакани.

Службата представляваше едночасов маратон и когато приключи, не остана неизплакана сълза. Всички емоции бяха изразходвани. Опечалените бяха дали всичко от себе си.

Очите на Саманта бяха сухи, но въпреки това се чувстваше изцедена. Не помнеше кога за последен път е изпитвала толкова силно желание да избяга. Въпреки това тръгна заедно с останалите към гробището зад църквата, където положиха Бъди да почива в мир, съпроводен от продължителни молитви и трогателно изпълнение на химна “Колко си велик”. Акапелното изпълнение на баритона беше сърцераздирателно. Саманта беше смаяна и най-сетне пророни една сълза.

Както повеляваше традицията, близките останаха по местата си, докато всички присъстващи се изредят и изкажат съболезнованията си. Опашката се изви около шатрата над гроба и се придвижваше бавно. Мати каза, че е по-добре да не се измъкват тайно. Затова напредваха в колона по един заедно със стотици непознати и чакаха да стиснат ръцете на Мейвис и на децата, които плачеха вече от часове.

– Какво трябва да кажа? – попита Саманта Мати, когато се приближиха към гроба.

– Кажи просто “Бог да е с вас” и отмини.

Саманта го каза първо на децата, но когато Мейвис я зърна, тя простена и я притисна в мечешката си прегръдка.

– Деца, това е адвокатката ни, мис Саманта, разказвах ви за нея – каза Мейвис прекалено силно. Децата обаче бяха твърде зашеметени, за да реагират. Искаха да си тръгнат повече и от Саманта. – Моля те, остани да хапнеш – покани я Мейвис. – Ще си поговорим.

– Разбира се – отвърна Саманта, защото нямаше какво друго да каже.

Когато тя се измъкна от прегръдката и побърза да се отдалечи от шатрата, Мейвис отново нададе вой.

Вечерята представляваше “баптистко сборище”, както го определи Мати, и се проведе в залата за приятели. Дългите маси бяха отрупани с ястия и десерти, а тълпата сякаш набъбна още повече. Оформиха се две опашки. Саманта нямаше апетит и не можеше да повярва, че още е тук. Наблюдаваше как хората се нахвърлят върху храната и си помисли, че не би било лошо повечето да пропуснат едно-две яденета.

Мати донесе студен чай в пластмасови чаши и двете започнаха да кроят как да се измъкнат незабелязано.

Мейвис обаче ги беше видяла и те бяха обещали да останат.

Семейството стоя на гроба, докато не спуснаха ковчега в земята. Беше тъмно и хората отдавна вече ядяха, когато Мейвис и децата влязоха в залата. Настаниха ги на специална маса в ъгъла и им занесоха чинии с храна. Мейвис забеляза Саманта и Мати, махна им и настоя да седнат при семейството.

Тихо свиреше пиано и вечерята се проточи. Когато започнаха да се разотиват, хората спираха да разменят последни думи с Мейвис, която не беше докоснала храната си. Все още се разплакваше понякога, но се усмихваше и дори се засмя, когато някой разказа смешна случка с Бъди.

Саманта ровеше в парче червена торта и се мъчеше да хапне нещо, за да не изглежда неучтива, когато Кийли, тринайсетгодишната дъщеря на Бъди, се настани на съседния стол. Имаше къса кестенява коса и многобройни лунички, а очичките ѝ бяха зачервени и подути от изпитанието. Успя да се усмихне някак – щърба усмивка, по-скоро като на десетгодишно момиченце.

– Татко много те харесваше – каза тя.

Саманта се поколеба за секунда и отговори:

– Той беше много добър човек.

– Ще ме хванеш ли за ръка? – попита Кийли и се пресегна.

Саманта пое ръката ѝ и се усмихна. Всички на масата или разговаряха, или се хранеха. Кийли продължи: