Джон Гришам - Планината Грей

Маршал се съгласи охотно. Зададе няколко въпроса, до един свързани с окръжния прокурор и с главния прокурор. Карън беше предпазлива в коментарите и въпросите си. Маршал си мислеше, но никога не би го казал, че Карън най-вероятно бе използвала значителното си влияние, за да уреди ареста и изпращането му в затвора преди десетина години. А след като имаше такова влияние, защо да не помогне сега на дъщеря си?

Поднесоха им плато със сирена, но те не му обърнаха внимание. Родителите ѝ бяха единодушни, че Саманта не бива да докосва документите. Нека Джеф да поеме риска, ако предпочита, но Саманта не бива да припарва до тях. Джарет Ландън и адвокатите му имат достатъчно ум и пари, за да свършат мръсната работа, а ако документите са толкова ценни, колкото смятат, ще измислят начин да смачкат “Крол Майнинг”.

– Можеш ли да накараш ФБР да се отдръпне? – попита Саманта майка си.

Карън отговори, че незабавно ще насочи вниманието си към проблема, но подчерта, че има слабо влияние върху тези хора.

Да бе, да, промърмори Маршал. Беше лежал в затвора три години и беше кроял планове как да си отмъсти на бившата си съпруга и на нейните колеги. Но с течение на времето беше приел, че собствената му алчност е причината за проблема.

– Мислила ли си просто да си тръгнеш? – попита майка ѝ. – да си събереш нещата и да си заминеш? Да го отметнеш като приключение и да се върнеш в града? Направи всичко по силите си, а сега ФБР ти диша във врата. Какво търсиш там?

Маршал като че ли подкрепяше подобни въпроси. Беше лежал в затвора е хора с бели якички, които, формално погледнато, не бяха нарушили никакви закони. Ако федералните решат да те спипат, винаги ще намерят начин. Любимото им обвинение е в заговор.

Колкото повече говореше Саманта, толкова повече ѝ се говореше. Не помнеше кога за последен път бе имала безусловното внимание и на двамата си родители. Всъщност не беше сигурна, че изобщо някога се е случвало. Може би когато е била съвсем малка, но кой да помни от тогава?

Докато слушаха и се тревожеха за нейните грижи и проблеми, родителите ѝ сякаш забравиха за своите и обединиха усилията си в нейна подкрепа. Зарязаха бремето на миналото, поне засега.

Защо се чувствала длъжна да стои в “онази пустош”? В отговор тя им разказа историята на Бъди Райзър и молбите му за помощи поради заболяване от пневмокониоза. Гърлото ѝ се стегна, когато съобщи за самоубийството му само преди двайсет и четири часа. Скоро щеше да отиде на погребението в красивата църква в долината и щеше да наблюдава отдалече как Мейвис и трите ѝ деца плачат. Ако имаха адвокат преди, нещата щяха да стоят различно. А сега, когато вече имаха, Саманта не можеше просто да си събере багажа и да си тръгне в най-напрегнатия момент. Освен това имаше и други клиенти, други хора с тихи гласове, които имаха нужда Саманта да остане поне още няколко месеца и да се пребори за още мъничко справедливост.

Съобщи им за предложението на Анди Грабман. Както можеше да се очаква, идеята никак не допадна на Маршал, който я окачестви като “поразкрасена версия на старото корпоративно право”. Местиш папки върху бюрото и с едно око следиш часовника. Предупреди я, че фирмата ще се разраства непрекъснато и не след дълго ще заприлича на “Скъли и Пършинг”. Според Карън беше много по-привлекателно, отколкото възможността да остане в Брейди, Вирджиния. Саманта призна, че има смесени чувства към предложението, но допуска, че в даден момент ще се съгласи.

Вечеряха в ресторанта на хотела – салати, риба и вино, дори десерт и кафе. Саманта говори толкова много, че накрая се изтощи, но сподели своите страхове и с двамата си родители и изпита огромно облекчение. Не стигнаха до ясен извод. Всъщност нищо не беше решено. Съветите им бяха до голяма степен предвидими, но споделянето ѝ подейства целебно.

Саманта имаше стая горе. Маршал имаше кола с шофьор и предложи на Карън да я закара. Когато се сбогуваха във фоайето на хотела, Саманта проследи с поглед как родителите ѝ си тръгват заедно и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Като следваше точно инструкциите, тя паркира на Чърч Стрийт в центъра на Линчбърг, Вирджиния, и извървя пеша двете пресечки до главната улица. Обедното движение в стария град беше натоварено. Река Джеймс се виждаше в далечината. Саманта беше сигурна, че някой я наблюдава, и се надяваше да е Джеф. Резервацията в бистро “РА” беше на нейно име, отново съгласно инструкциите. Помоли сервитьорката да я настани в сепаре в дъното. Беше сряда, четиринайсети януари. Тя си поръча безалкохолно и се заигра с мобилния си телефон. Освен това държеше под око вратата, когато обедните посетители постепенно започнаха да прииждат. След десет минути Джеф изникна от някъде и се настани срещу нея. Поздравиха се.