Джон Гришам - Планината Грей

– Чуй ме, Саманта, веднага щом тръгна, прибери документите в тези хладилни чанти. Вътре има тиксо, запечатай ги добре. Аз ще се върна след около час.

– На масата има пистолет – погледна го ужасено тя.

Той взе оръжието.

– Стреляла ли си някога?

– Не, разбира се. И сега не смятам да стрелям.

– Ще стреляш, ако се наложи. Виж, това е деветмилиметров автоматичен глок. Предпазителят е вдигнат, така че е готов за стрелба. Заключи вратата след мен и седни тук, на дивана. Ако дойде някой и се опита да влезе, дръпваш ето този малък спусък. Ще се справиш.

– Искам да се прибера у дома.

– Стегни се, Саманта, моля те. Можеш да се справиш. Почти приключихме и после си тръгваме.

Успя да ѝ вдъхне малко увереност. Дали от глупост, храброст или авантюризъм, а може би и заради прилива на адреналин, Джеф беше убедителен и сигурен в себе си, поради което убеди и нея, че ще успее да удържи крепостта. След като беше достатъчно смел да се върне в планината Грей по тъмно, най-малкото, което тя можеше да направи, беше да седи до огъня и да държи пистолета.

Най-малкото ли? Какво изобщо търсеше тук?

Той я целуна по бузата.

– Тръгвам. Телефонът ти хваща ли мрежа?

– Не. Нищо.

Той грабна празните раници и пушката и излезе от хижата. Саманта застана на верандата, проследи с поглед как той изчезва в гората и поклати глава. Донован знаеше, че ще умре млад. Ами Джеф? Веднъж приел смъртта, по-лесно ли се втурваш в мрака? Никога нямаше да узнае.

Вътре Саманта колебливо взе глока и го остави на плота. Впери поглед в документите и за части от секундата се изкуши да разгледа няколко. Защо не след толкова много приказки? Но любопитството ѝ бързо се изпари и тя напъха всичко в двете хладилни чанти. Докато се опитваше да облепи чантите с тиксото, Саманта чу два далечни изстрела.

Забрави за пистолета и изтича на верандата. След няколко секунди отекна трети изстрел и глух вик. При тези обстоятелства тя имаше достатъчно основания да предположи, че викът е на прострелян човек, не че имаше голям опит в подобни ситуации. А след още няколко секунди вече беше убедена, че раненият е Джеф. Че е попаднал в засада, че са го нападнали нови врагове или нещо подобно.

Тръгна покрай потока и пътеката, по която го беше видяла да се отдалечава. Спря за секунда и си помисли за пистолета, но после продължи да върви. Не си струваше да загине заради документите, не и когато животът ѝ беше заложен на карта. Ако лошите я спипат, надали ще я убият. Не и ако е невъоръжена. Но ако се втурне в гората, стреляйки, надали ще оцелее и три секунди. Пък и каква полза от нея в една престрелка?

Не, Саманта, пистолетите не са стихията ти. Остави глока в хижата. Зарежи го при проклетите документи и нека негодниците вземат всичко. Постарай се да оцелееш и не след дълго ще се върнеш в Ню Йорк, където ти е мястото.

Беше в края на гората и се взираше в мрака. Застина неподвижно и се ослуша – нищо. Тихо го повика:

– Джеф? Джеф? Добре ли си?

Джеф не отговори. Саманта бавно пристъпи напред. След петнайсетина метра отново го повика. Навлезе доста навътре в гората и вече не виждаше пролука зад гърба си.

Нелепо хрумване беше да се опитва да открие Джеф или когото и да било в гората точно в този момент. Не изпълни нареждането му. Трябваше да остане в заключената хижа и да пази документите. Обърна се и побърза да се върне. Нещо изпука силно зад гърба ѝ и тя възкликна уплашено. Погледна назад, не видя нищо и продължи да крачи още по-бързо. Когато излезе от гората, небето просветля малко и Саманта различи силуета на хижата на около стотина метра пред себе си. Хукна по брега на реката и се втурна към верандата. Седна на предните стълби, успокои дишането си, впери поглед в пътеката и се помоли за чудо.

Влезе вътре, заключи вратата, запали една лампа и едва не припадна.

Хладилните чанти ги нямаше, глока също.

На верандата се чу шум, тежки стъпки, някой остави чанти, после се закашля. Той се опита да отвори вратата, разтърси я, после се провикна:

– Саманта, отвори, аз съм.

Тя се беше увила в старо одеяло и се беше сгушила в единия ъгъл, въоръжена само с ръжена от камината и готова да го използва при нужда. Да се сражава докрай. Той намери ключа си и влетя вътре.

– Какво става, по дяволите? – попита той. Саманта остави оръжието си и се разплака. Той се спусна към нея. – Какво се случи?

Тя му разказа. Джеф запази хладнокръвие.

– Да се махаме от тук. Веднага! – Той заля огъня с вода, угаси лампата и заключи вратата. – Вземи тази – посочи ѝ едната раница. Метна другата на гръб, третата през рамо и вдигна пушката в готовност. Плувнал в пот, изръмжа възбудено: – След мен!