Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Беше успяла да го разпознае секунда преди той да каже името си.

— Да, разбира се, господин Фланаган. Съжалявам, но все още няма…

— Не, не, всъщност аз имам новина за вас. Разбирате ли, покрай грижите около Роби съвсем бях забравил за тази история. Докато дойдох тук тази сутрин и ето ти ги пред мен.

Пола дръпна от цигарата и положи усилие да остане спокойна. Не би се утвърдила като майстор на разпитите, ако допускаше да прояви нетърпение.

— Напълно разбираемо — каза тя. — Не бързайте, разкажете ми всичко спокойно.

Тя го чу как въздъхна.

— Съжалявам, не се изразих ясно. Извинете. Разбирате ли, при нас във „Викс“ има практиката периодично да подлагаме на допинг тестове произволно подбрани футболисти. В наш интерес е да бъдем сигурни, че са чисти. Така или иначе, бях забравил напълно, че в петък сутринта правихме тестове — и разбира се, един от изследваните беше Роби.

Пола хвърли угарката на земята и я загаси с крак.

— И днес сутринта сте получили резултатите? — постара се гласът й да не издава обзелото я вълнение.

— Точно така. Затова ви се обаждам. Ох, Господи… — гласът на Фланаган се прекърши и той се покашля, за да прикрие слабостта си. — Всъщност не знам защо да ви казвам всичко това. Искам да кажа, изследването е направено доста време преди смъртта му.

— Значи в резултатите от изследването на Роби има нещо?

— И така може да се каже. Според онези от лабораторията… Божичко, не мога да събера сили да го кажа — по всичко личеше, че Фланаган полага усилия да не се разплаче.

Пола вече беше минала през кухнята и се упътваше към стълбата за горния етаж.

— Тръгвам към вас, Мартин — каза тя. — Стойте там и ме чакайте. Не казвайте нищо никому. Ще бъда при вас до половин час. Става ли?

— Добре — каза той. — Ще бъда в кабинета си. Ще предупредя, че ви очаквам.

За свое учудване Пола установи, че и нейните очи са се насълзили.

— Всичко ще бъде наред — каза тя с пълното съзнание, че лъже — но това нямаше значение.

Отделението по патоанатомия в болницата „Брадфийлд Крос“ беше добре познато на хората от екипа на Карол Джордан. Тук се озоваваха телата, които представляваха интерес за тях — под точния скалпел и внимателния поглед на доктор Гриша Шаталов. Преди осемдесет и пет години прабабата и прадядото на Шаталов бяха емигрирали от Русия във Ванкувър; Гриша беше роден в Торонто и често твърдеше, че решението му да заживее в Обединеното кралство е етап от обратната родова миграция на Изток. Карол обичаше мекия му изговор и склонността му към самоирония. Харесваше й също и това, че се отнасяше с покойниците със същото отношение, каквото би имал към телата на свои близки. Що се отнася до Карол, моргата затвърждаваше личната й ангажираност в търсенето на справедливост. Когато застанеше пред жертвите, желанието да изправи престъпниците пред правосъдието припламваше по-силно у нея. Уважението, което Гриша проявяваше към мъртвите, намираше отзвук у нея и стана причина двамата да се сближат.

Днес тя беше дошла тук заради Роби Бишоп. Аутопсията трябваше да бъде извършена още вчера, но Гриша бе заминал на конференция в Рейкявик, а Карол държеше тъкмо той да се заеме с този покойник. Гриша беше започнал работа рано и когато Карол пристигна, почти приключваше. Вдигна поглед, когато тя влезе, и я поздрави със сухо кимване.

— Приключвам след десет минути, главен инспектор Джордан.

Официалното обръщение се дължеше на факта, че разговорът им се записваше и записът вероятно щеше да бъде представен пред съда. Иначе, когато разговаряха извън обсега на микрофоните, се обръщаха един към друг на малко име.

Карол се облегна на стената. Не можеше да пропъди тъгата, която нахлуваше в нея при мисълта за всичко, което бе съставлявало личността на Роби. Приятел, син, любим, обичан спортист, човек, чийто талант бе донесъл радост в света, чиито умения правеха хората щастливи. И всичко това вече го нямаше, само защото някакъв мръсник беше решил, че за него е по-изгодно Роби да не съществува и това бе се оказало по-силен аргумент от всичко добро, свързано с личността на убития. Тя беше длъжна да открие кой е мръсникът и да се постарае той да не може да продължи унищожителното си дело. Това бе един от дните, когато обичаше най-много работата си и мразеше най-силно затрудненията, които се изправяха на пътя й.

Най-сетне Гриша приключи. Целостта на тялото беше привидно възстановена — пробите бяха взети, органите претеглени, разрезите — зашити. Гриша смъкна ръкавиците и маската си, свали престилката и събу обувките, които носеше в лабораторията. После запристъпва меко, по чорапи, по коридора към кабинета си. Карол го последва.