Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Може и да не съм бил, но бях в добра физическа форма — заяви той, раздвижвайки горната част на тялото си, като че ли изпълняваше спортно упражнение.

— И пак ще бъдеш — Карол прие снизходително перченето му. — Значи в крайна сметка денят е минал добре.

— Горе-долу да. Да не пропускаме и посещението на майка ми, което може да помрачи произволно подбран двайсет и четиричасов период от време. Сега научих, че съм бил собственик на половината от къщата на баба ми.

— Излиза, че освен майка, имаш и баба, за чието съществуване аз не подозирам?

— Не, не. Баба ми почина преди двайсет и три години, докато бях още студент. По онова време собствеността върху половината от къщата щеше да ми дойде добре — едва успявах да свържа двата края — каза той замислено.

— Струва ми се, че нещо не разбирам — отбеляза Карол.

— Честно казано, и аз не знам дали съм разбрал всичко правилно. Все имам чувството, че не съм се освободил изцяло от действието на морфина. Но това, което разбрах от думите на майка си, беше, че нейната майка ми е завещала половината от къщата си. А моята майка просто е пропуснала да сподели това с мен. През изминалите двайсет и три години къщата е била давана под наем, но сега майка ми е решила да я продаде и затова има нужда от моя подпис на необходимите документи. Разбира се, изобщо не е ясно дали някога ще видя някакви пари в резултат на цялата тази процедура.

Карол го изгледа невярващо.

— Но това е кражба. Технически погледнато, е кражба — нали ти е ясно?

— Да, знам. Но тя ми е майка — Тони се понамести, за да седи по-удобно в леглото. — Освен това е права. За какво са ми повече пари? Имам всичко, от което се нуждая.

— И това е начин да се приемат нещата — Карол тръсна една пазарска торба на масичката до леглото. — Но не мога да кажа, че го одобрявам.

— Майка ми е като природно бедствие. Няма никакво значение дали одобряваш постъпките й или не.

— А пък аз си мислех, че майка ти е починала. Никога не си я споменавал.

Тони отклони поглед.

— Никога не съм бил особено близък с нея. С отглеждането ми се занимаваше предимно баба ми.

— Усещането трябва да е било странно. Как се чувстваше ти всъщност?

Той се изсмя сухо, с усилие.

— Като в Йоркширски вариант на „Архипелаг Гулаг“ — само че без снеговете.

„Господи, дано шеговитият тон успее да я заблуди!“

Карол измърмори:

— Какви глезльовци сте вие, мъжете. Хващам се на бас, че нито си мръзнал, нито си си лягал гладен.

Тони премълча. Не искаше да буди у нея нито гняв, нито съжаление. Карол измъкна една дървена кутия от торбата, отвори я и започна да вади шахматни фигури. Тони се смръщи недоумяващо.

— За какво ти е тази шахматна дъска? — попита той.

— Това е общоприетото занимание за интелигентни хора, когато единият от двамата е прикован към болнично легло — заяви категорично Карол.

— Ти да не си започнала да гледаш тайно филми на Бергман?

— Че какво му е трудното? Знам как се движат фигурите, сигурна съм, че и ти знаеш. И двамата не сме глупави — ето ти начин да тренираме мозъците си, когато не работим.

Карол продължаваше упорито да подрежда фигурите.

Тони се разсмя.

— От кога се познаваме?

— Шест-седем години, нали?

— И колко пъти през тези години ни се е случвало да играем някаква игра, каквато и да било, за шах да не говорим?

Този път Карол прекъсна подреждането.

— Нямаше ли един случай… не, това беше с Джон и Маги Брандън — тя сви рамене. — Предполагам, че нито веднъж. Това не означава, че не бива да започваме сега.

— Грешиш, Карол. Има много основателни причини да не започваме.

Тя се облегна назад на стола си.

— Страхуваш се, че ще те победя.

Той извърна очи към тавана.

— И двамата прекалено много обичаме да побеждаваме — но това е само една от причините — той придърпа бележника и химикалката и започна да драска нещо.

— Какво правиш?

— Ще изпълня желанието ти — каза той, без да вдига очи от бележника. — Ще изиграя с теб една игра. Но първо смятам да запиша причините, поради които съм убеден, че това начинание ще завърши катастрофално — той продължи да пише още една-две минути, после откъсна листа и го сгъна. — Е, хайде да започваме.

Сега беше ред на Карол да се засмее.

— Шегуваш се, нали?

— Никога не съм бил по-сериозен — той взе една бяла и една черна пешка, скри ги в шепите си, разбърка ги и поднесе към Карол свитите си в юмруци ръце. Карол избра едната, оказа се, че ще играе с белите фигури, и започнаха.