Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Но докато такива като Мелиса претендираха да налагат универсалните етични норми, Ванеса и множеството жени като нея трябваше да се преструват. Е, това не беше чак толкова трудно. През по-голямата част от живота си се беше преструвала за едно или друго. Понякога се питаше дали сама знае кое в живота й е истинско и кое — измислено.

Но и това нямаше значение. Тя щеше да постъпи и сега според обичайното си правило. Ще се погрижи за това, което беше най-важно за самата нея. Не дължеше на Тони каквото и да било. Беше го хранила и обличала, и му бе осигурила покрив над главата до момента, когато той замина да следва. Ако можеше да се говори за дълг, то по-скоро той трябваше да бъде задължен на нея.

Ръководенето на екип като нейния изключваше възможността да разполага със скривалище, помисли с горчивина Карол, когато вдигна инстинктивно глава и забеляза, че вратата на външния офис се отваря и влиза Джон Брандън. Времето, което бе необходимо на началника на полицията да прекоси помещението до нейната стаичка, бе достатъчно за Карол да се съвземе и да прехвърли на ум малкото данни, които можеше да представи.

Тя стана, когато той влезе в малкия кабинет. Именно съзнанието за приятелските отношения между нея, Джон Брандън и жена му я караше да държи на официалностите, когато се срещаха публично, на служебен терен в полицейската централа.

— Сър — каза тя с лека усмивка и го покани с жест да седне на един от столовете.

Мрачната физиономия на Брандън, чието лице поначало си имаше жалостиво кучешко изражение, отразяваше собствената й потиснатост. Той се разположи на стола полека, като човек, който страда от болки в гърба.

— Днес сме прицел на всеобщо внимание, Карол.

— Моят екип ще се посвети на разследването на убийството на Роби Бишоп със същото старание, което бихме отделили на която и да било друга жертва на убийство, сър.

— Това ми е известно. Само че повечето ни разследвания не привличат до такава степен вниманието.

Карол взе една химикалка и започна да си играе с нея.

— Е, случвало се е — отвърна тя. — Не ме притеснява това, че ще бъда прицел на медийно внимание.

— Да, но други хора се притесняват. И аз имам шефове и те искат от мен бързи резултати. От управителния съвет на „Брадфийлд Виктория“ държат следствието да бъде доведено до успешен край колкото е възможно по-бързо. Доколкото разбирам, сегашното състояние на нещата разстройвало играчите им — поради дипломатичната си обиграност Брандън обикновено успяваше да прикрива истинските си чувства, но днес раздразнението му прозираше под повърхността. — Излиза, че няма човек в Брадфийлд, който да не е бил почитател на Роби Бишоп — той въздъхна. — Е, докъде стигнахме?

Карол се опита да прецени съществуващите възможности. Можеше да преувеличи или съзнателно да подцени стойността на малкото, с което разполагаше. Ако представеше нещата така, сякаш имаха по-голям напредък, логично бе от нея да очакват бързо следващите резултати; ако подценеше постигнатото, щяха да я притискат да намери някакъв обект, който да преследва. В крайна сметка реши да не се отклонява от реалното положение. В края на краткото й изложение лицето на Джон Брандън бе станало още по-мрачно.

— Не ти завиждам — каза той. — Което не означава, че няма да изисквам резултати. Ако имаш нужда от хора или от каквото и да било друго, уведомявай ме незабавно.

Той се изправи.

— Проблемът не е в недостига на хора, а на информация, сър.

— Знам.

Брандън се извърна, за да си върви, но спря с ръка на дръжката на вратата и отново се обърна към нея.

— Имаш ли нужда да потърся друг профайлър? Нали Тони сега не е на разположение?

Карол изпита моментен пристъп на паника. Нямаше никакво желание да установява тесни работни отношения с човек, чиято преценка би се основавала на повърхностни познания и за самата нея, и за екипа й. Не й трябваше допълнителната грижа да овладява заключенията на някакъв друг психолог.

— Той има проблем с крака, не с главата си — отвърна тя припряно. — Не се безпокойте. Ако възникне нещо, което налага консултация с профайлър, доктор Хил ще може да ни посъветва.

Брандън повдигна вежди.

— Не ме проваляй, Карол.

После излезе и прекоси офиса, подхвърляйки на всички по някоя окуражителна дума.

Карол го проследи с поглед, кипяща от гняв. Скритият упрек в думите му беше несправедлив. Нито един от останалите подчинени на Джон Брандън не бе демонстрирал по-голяма всеотдайност по отношение на работата си или на справедливостта като абстрактен принцип, който бе водещ за нея. Сред подчинените му нямаше друг, който можеше да представи такъв списък от разкрити тежки престъпления — престъпления, които бяха разбили не един човешки живот и бяха карали жителите на Брадфийлд да се озъртат плахо, когато вървяха по улиците. И Брандън бе наясно с това. Някой трябва да го бе насолил много сериозно, за да го накара да се държи по този начин.