Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Ванеса се подсмихна иронично.

— Гаджето ще те гледа, така ли?

— За пореден път повтарям, че не съм в такива отношения с нея.

— Е, да, всъщност би било прекалено да се надявам на такъв вариант. Хубава жена, при това несъмнено и умна. Предполагам, съзнава, че може да намери нещо по-добро — тя стисна неодобрително устни. — Ти така и не наследи способността ми да привличам интересни хора — баща ти, разбира се, не влиза в сметката. Все пак всеки от нас има право поне на една грешка в живота си.

— Не очакваш коментар от мен, нали? Като се има предвид, че никога не си ми казвала каквото и да било за него.

Тони долови горчивината в собствения си глас и му се прииска да можеше да не я изпитва.

— Той беше на мнение, че ще му е по-добре без нас. В моите представи това означаваше, че и ние двамата ще се чувстваме по-добре без него — тя се извърна и се загледа през прозореца в равномерно сивото небе. — Знаеш ли, трябва да подпишеш един документ, от който имам нужда — обърна се отново към него, подпря на леглото голямата чанта, която носеше през рамо, и извади папка, пълна с документи. — Проклетото правителство се опитва да ни прекара с всяко пени. Къщата на баба ти е приписана на нас двамата. Тя реши така навремето, за да ми спести плащането на данък наследство. Къщата се дава под наем от години. Но като се има предвид положението на имотния пазар…

— Я почакай. Искаш да кажеш, че двамата сме съсобственици на къщата на баба ми? За първи път чувам такова нещо.

Тони се поизправи на лакът, изкриви лице от болка, но това очевидно не го отклони от решението да разбере за какво става дума.

— Разбира се, че го чуваш за първи път. Ако бях оставила къщата на теб, ти вероятно щеше да я превърнеш в приют за престъпници, пуснати под гаранция, или щеше да прибереш там някои от любимите си откачалки — в тона на Ванеса не се долавяше и следа от симпатия и разбиране. — Виж какво, трябва просто да подпишеш указанията до адвоката и съгласие за продажбата.

Тя извади два листа и ги постави на масичката до леглото, после взе дистанционното управление и започна да натиска ту едно, ту друго копче.

Тони се остави да го местят нагоре-надолу, докато Ванеса се опитваше да разбере какво точно трябва да направи, за да му помогне да седне в леглото.

— Защо чувам за всичко това едва сега? Ами парите от наемите?

Постигнала най-сетне търсеното положение на леглото, Ванеса махна небрежно с ръка.

— Би било чиста загуба да се дават на теб. Какво би направил ти с тези пари? Щеше да си купуваш още тъпи книги? Освен това така или иначе ще получиш своя дял, когато дадеш съгласие за продажбата — тя порови в чантата си и извади химикалка. — Ето, подпиши.

— Искам първо да ги прочета — възрази Тони, когато тя пъхна химикалката в ръката му.

— Защо? И без това нищо няма да разбереш. Хайде, подписвай, Тони.

Той си каза, че е невъзможно да се прецени дали тя не се опитва да го измами. Каквито и да бяха намеренията й, винаги щеше да се държи с него по този начин. Нетърпеливо и раздразнително, с твърдото убеждение, че той, както и целият останал свят, има за цел да издига всевъзможни пречки по пътя й. Можеше да се опита да й се противопостави, да настоява да прочете документите в подробности и да поиска време да обмисли желанието й. Но точно сега всичко това не го интересуваше. Болеше го кракът, болеше го главата, а и съзнаваше, че тя не може да му отнеме нещо, което има истинско значение за него. Да, възможно бе заради нея да не е получил нещо, което по право му принадлежи. Но през всички тези години се беше справял и така, и вероятно щеше да успее да се справя и занапред. Много по-важно бе да я държи надалеч от тази стая и от работата си.

— Добре — въздъхна той. Но преди да докосне хартията с химикалката, вратата се отвори и в стаята влезе госпожа Чакрабарти. Лекарката се носеше напред с хищния си профил, досущ като боен кораб, следван от цялата флота, строена и готова за битка.

Само с един жест Ванеса дръпна документите и ги прибра в чантата си. Уж потупвайки Тони по ръката, успя да му измъкне и химикалката, като през цялото време озаряваше доктор Чакрабарти с най-сияйната си усмивка, запазена за корпоративни клиенти.

— Вие трябва да сте известната госпожа Хил — отбеляза лекарката. Тони не беше съвсем уверен, но му се стори, че долавя суха нотка в тона й.

— Дължа ви голяма благодарност, задето успяхте да се справите така добре с коляното на сина ми — каза Ванеса с най-очарователния си глас. — За него щеше да бъде много трудно да свикне с мисълта, че е останал инвалид.