Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Както вече ви казах, рицинът не дава възможност на клетките да произвеждат необходимите им белтъчини и те започват постепенно да умират. Този процес може донякъде да се компенсира с помощта на медицинската апаратура, но настава момент, когато кръвното налягане пада дотолкова, че просто не можем да доведем достатъчно кислород до мозъка и всички органи започват да отказват един след друг. И сега стигнахме именно до този момент.

Тя знаеше, че умиращият не изпитва болки. Морфинът гарантираше това, а благодарение на профанола той спеше непробудно. Макар че, технически погледнато, той беше все още жив, вече не бе останало нищо от това, което съставяше личността на Роби Бишоп. Трудно бе да се повярва, че мъжът, който умираше пред очите й, е същият, който бе вдъхновил съотборниците си да извоюват паметна победа само преди няколко дни. Главата му беше отекла два пъти над естествените си размери, тялото му също беше подпухнало и разкривено. Под тънката завивка красиво оформените му някога крака приличаха на две цилиндрични колони. Видът на Роби Бишоп, футболен герой и идол на милиони, сега будеше единствено съчувствие.

Майка му седеше край леглото, стиснала в две ръце отпуснатите му пръсти, почернели поради отсъствието на периферно кръвообращение, настъпило именно вследствие на медикаментите, с които се бяха надявали да вдигнат кръвното му налягане. Сълзи се стичаха по бузите й, но тя не издаваше нито звук. Не беше навършила още петдесет години, но изминалите два дни я бяха превърнали в стара жена, превита от болка, неспособна да разбере какво се случва. Зад нея стоеше мъжът й, стиснал здраво рамото й. Приликата между него и сина му, преди болестта да го обезобрази, беше подчертана. Брайън Бишоп беше живата представа за това, което Роби Бишоп никога нямаше да стане.

От другата страна на леглото стоеше Мартин Фланаган, свел глава, сключил ръце пред себе си. Карол виждаше, че е сгърчил лице от усилие да не се разплаче. След позорното отпадане на Англия от световното първенство по футбол Карол считаше за приемливо истинските мъже да плачат — но това може би не важеше за мъжете от поколението на Фланаган.

Докато гледаше, гръдният кош на Роби като че ли се надигна, тялото беше разтърсено от спазми. Всичко свърши за секунди. После показателите на монитора за сърдечната дейност започнаха да спадат светкавично, кръвното налягане полетя надолу с бързината на хвърлен камък, светкавично се сменяха цифрите на таблото, отчитащо нивото на кислород в кръвта.

— Много съжалявам — разнесе се гласът на Томас Денби. — Вече трябва да изключим животоподдържащата апаратура.

Госпожа Бишоп нададе един-единствен пронизителен вопъл, после падна върху леглото, отпуснала глава върху тялото на сина си. Ръцете й се опитваха да се вкопчат в подпухналия гръден кош, сякаш би могла по някакъв начин да му влее отново живот. Съпругът й се извърна, покрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха. Фланаган се плъзна гърбом по стената и приклекна, отпуснал глава на коленете си.

Беше непоносимо. Карол отстъпи назад. Когато излезе в коридора, Денби тръгна редом с нея.

— Трябва да направим изявление, да организираме пресконференция. Предлагам да я направим обща — той погледна часовника си. — Ще ви стигне ли половин час, за да се подготвите.

— Не съм убедена, че трябва…

— Вижте, длъжен съм да им кажа това, което ни е известно, а именно, че Роби Бишоп почина от отравяне с рицин. Ще искат да знаят какво вършите вие по въпроса. Това, което се опитвам да постигна, е цялата история да излезе наяве наведнъж, за да избегнем спекулирането с мои откъслечни изявления.

Денби говореше раздразнено, като човек, несвикнал някой да оспорва решенията му.

Карол никога не се беше притеснявала да се противопоставя на хора като Денби, но умееше да преценява кога да го прави.

— Струва ми се, че имам повече стаж от вас в опитите да работя сред нападките на враждебно настроени медии — каза тя подчертано любезно. — Ако моята подкрепа ще ви улесни по време на пресконференцията, вярвам, че това е осъществимо. Къде ще се изправим срещу журналистите?

Стъписан от неочакваната й реакция, Денби отвърна сухо:

— Стаята за персонала на втория етаж като че ли е най-подходяща. Ще ви чакам там след двайсет минути.

И си тръгна. Бялата му престилка беше толкова силно колосана, че едва потрепваше въпреки бързия му вървеж.

— Копеле — измърмори тя под нос.

— Някакви проблеми ли има, шефе?