Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Има ли новини? — попита Фланаган. Резкият му ълстърски акцент придаде агресивност на безобидния му въпрос. — Господин Денби дойде току-що. Той ли ви повика?

— Съжалявам, господин Фланаган — отвърна автоматично Елинор. — Наистина не съм в състояние да ви кажа каквото и да било точно сега.

Лицето му отново се сгърчи, думите й пропъдиха проблесналата надежда. Той прекара пръсти през прошарената си коса и изражението му стана умолително.

— Знаете ли, не ми позволяват да седя с него. Майка му и баща му са тук, на тях им разрешават — а на мен не. Забраниха ми, откакто го докараха в интензивното. Приех Роби в отбора, когато беше на четиринайсет години. Аз го подготвях. Той е най-добрият футболист, който съм тренирал някога, а има сърце на лъв — Фланаган поклати глава. — Разбирате ли, не мога да повярвам. Не мога да приема, че е толкова зле. Той ми е като син — треньорът отвърна лице.

— Правим всичко по силите си — каза Елинор.

Той кимна и се тръсна обратно на кушетката като чувал с картофи. Тя знаеше отлично, че не бива да допуска емоционална ангажираност. Но беше трудно да остане чужда на болката на Фланаган.

В този живот интензивното отделение е едно от местата, където хората наистина стават равни, мислеше тя. Озовеш ли се тук, няма значение дали си знаменитост или никой не е чувал за теб. Екипът полага еднакви усилия за всекиго, всеки има равен достъп до всички животоспасяващи средства. Еднакви са и ограниченията за достъп на посетители. Тук могат да влизат единствено най-близките роднини на болните, а и те биват изблъскани безцеремонно навън, ако се наложи. Тук нуждите на пациента са на първо място, тук медицинският персонал е безусловен властелин, дори ако това се дължи само на факта, че пациентите не са в състояние да оспорват тази власт.

Елинор тръгна направо към стаята на Роби Бишоп. Когато наближи, видя през стъклената стена мъж и жена на средна възраст, седнали отляво на леглото. Двамата очевидно бяха под влияние на това напрежение, което съпровожда отчаяния страх. Бяха съсредоточили изцяло и неотклонно вниманието си върху тялото на човека, свързан с апаратурата край леглото. От тяхна гледна точка Томас Денби, който стоеше пред долната част на леглото, практически не съществуваше — до такава степен не го забелязваха. Елинор си каза, че вероятно бяха привикнали да гледат сина си отдалеч, и сигурно не можеха да асимилират и болестта, и непосредствената му близост.

Тя влезе, спря и се загледа в групата пред себе си. Светлосенките, дължащи се на слабото осветление, създаваха усещането, че гледа триизмерно изображение в картинна галерия. В центъра на картината бе Роби Бишоп, бледо подобие на някогашната бляскава личност. Сега беше трудно да си представиш, че майсторската му игра, умелите пробиви по крилата и ловките му пасове бяха създали толкова много възможности на нападателите на „Брадфийлд Виктория“. Невъзможно беше да свържеш восъчнобледото, подпухнало лице с красотата и жизнеността, благодарение на които Роби бе печелил милиони за участията си в рекламни клипове за какво ли не — от органично произведени храни до дезодоранти. Добре познатата гъста, светлокестенява коса с изрусени кичури, с които приличаше на сърфист, сега беше потъмняла от пот и прилепнала към черепа. За разлика от футболистите от висшата лига, болничният персонал не отдаваше особено значение на поддържаната прическа. И сега тъкмо Елинор трябваше да угаси и последния проблясък на надежда в драматичната картина пред себе си.

Тя пристъпи напред и се покашля тактично. Само Денби забеляза появата й; той се обърна, кимна едва забележимо и я подкани с жест да се отдалечи от леглото и да иде в страничното помещение, където седяха сестрите. Когато влязоха там, Денби се усмихна на двете сестри пред компютрите и каза:

— Бихте ли ни оставили насаме за минутка, моля?

Сестрите не изглеждаха особено доволни от това, че ги караха да напуснат поста си, но бяха длъжни да се подчиняват на консултантите. Когато вратата се затвори зад тях, Елинор измъкна от джоба си листа с резултатите и му го подаде.

— Не са добри — каза тя.

Денби прочете всичко. Лицето му оставаше безизразно. После измърмори:

— Няма място за съмнение.

— И какво ще правим сега?

— Аз ще кажа на родителите му, а вие — на господин Фланаган. Освен това ще направим всичко по силите си, та господин Бишоп да не страда много през последните часове от живота си.