Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Денби вече се извръщаше, за да се упъти към вратата.

— А полицията? — попита Елинор. — Нали сега вече трябва да ги уведомим?

Денби я погледна озадачено.

— Вероятно сте права. Защо не се заемете с това, докато аз разговарям с господин и госпожа Бишоп?

И излезе от стаята.

Елинор продължаваше да седи край бюрото и да се взира в телефона. След малко вдигна слушалката и помоли служителката от болничната централа да я свърже с полицията. Отговори спокоен и делови глас.

— Казвам се Елинор Блесинг и съм старши ординатор в болницата „Брадфийлд Крос“ — започна тя. Куражът започна да я напуска, защото осъзна колко невероятно ще прозвучи това, което се канеше да съобщи.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва да разговарям със служител на криминалния отдел. Да съобщя за смърт при подозрителни обстоятелства. Всъщност смъртта още не е настъпила, но човекът скоро ще умре.

Елинор се сгърчи от смущение. Не можа ли да се изрази по-ясно?

— Моля? Какво се е случило? Някой е бил нападнат или…

— Не, нищо подобно. Е, технически погледнато става дума за посегателство над живот, но не точно така, както предполагате. Вижте, няма нужда да се губи време с обяснения. Можете ли да ме свържете със служител на криминалния отдел? С някой, който се занимава с убийства?

Юсеф Азиз не пропускаше да се отбива всеки вторник при основния си посредник. Това, което знаеше, убиваше мотивацията му за тези срещи, но заради родителите и братята си се принуждаваше да работи не само формално. Дължеше им поне това. Семейната им фирма за търговия с платове бе оцеляла въпреки ожесточената конкуренция, защото баща им съзнаваше стойността на личните връзки в бизнеса. Това беше и първото, на което учеше двамата си по-големи синове, когато ги въвеждаше в работата на „Фърст Фабрикс“.

— Старайте се да поддържате контакт с посредниците и доставчиците си — обясняваше той. — Ако започнат да ви чувстват като приятели, ще им бъде по-трудно да се откажат от вас в тежки времена. Защото първото правило в бизнеса гласи, че рано или късно неизбежно настават тежки времена.

И беше прав. Беше оцелял при рухването на текстилната индустрия на Севера, когато евтиният внос от Далечния Изток почти унищожи британското производство. Успя да се задържи на косъм, винаги беше на една крачка пред конкурентите си, вдигаше цените едва когато ставаше съвсем невъзможно да покрива разноските, разработваше нови пазари в по-елитната сфера. А сега всичко се повтаряше — само че този път промените се налагаха от купувачите. Дрехите се продаваха смешно евтино, стари модели се предлагаха на минимални цени в универсалните магазини. Купуваш дрехата евтино, носиш я веднъж и я изхвърляш — тази нова философия зарази цели поколения, независимо от социалния произход. Момичета, чиито майки по-скоро биха умрели, отколкото да допуснат да бъдат видени в магазин за изостанала стока с намалени цени, пазаруваха в евтините магазини редом с непълнолетни майки на социални помощи. И така, Юсеф и Санджар се придържаха към изпитаната формула за оцеляване.

А Юсеф мразеше всичко това. Навремето, когато баща му бе основал фирмата, бе поддържал търговски контакти предимно с други азиатци. Но след като „Фърст Фабрикс“ се стабилизира и укрепи на пазара, вече работеха с какви ли не партньори — евреи, кипърци, китайци, британци. И всички те имаха една обща черта — държаха се така, като че ли атентатите на 11 септември и 7 юли им даваха право да се държат презрително и подозрително с всички мюсюлмани. Всички недоразумения и съвсем умишлено погрешни тълкувания на исляма бяха идеално извинение за расизъм. Всички знаеха, че вече не е прието да заявяваш публично расистки възгледи, затова и бяха намерили други начини да се изразяват. Споровете за забрадените жени. Оплакванията, че не говорят постоянно на английски, а на арабски. По дяволите, та нима никой от тях не беше ходил в Уелс? Там беше достатъчно да влезеш в първото попаднало ти кафене, за да добиеш чувството, че наоколо никой никога не е учил английски.

Юсеф се вбесяваше особено много от начина, по който се държаха с него хора, които познаваше от години. Случваше се да влезе в някоя фабрика или склад, където бе купувал или продавал стока през седемте години, откакто работеше за баща си. Но сега, вместо да се обърнат към него по име, да побъбрят за футбол, крикет или каквото и да било друго, и да се посмеят, погледите на хората се плъзгаха по него, сякаш бе намазан с масло. Или пък се държаха изкуствено добронамерено, а той чувстваше отношението им като покровителствено — като че ли дружелюбието им има за цел само да им спечели правото да казват в местната кръчма: „Е, от друга страна някои от най-добрите ми приятели са мюсюлмани…“