Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Щом се поуспокои, се опита да вдигне ранения си крак от бедрото нагоре. Сви ръце в юмруци, забил нокти в дланите. Жилите на шията му изпъкнаха като въжета, докато се опитваше да раздвижи един крайник, който сякаш бе станал оловен. Изпълнените с напразни усилия секунди се нижеха, докато накрая той се предаде с пъшкане. Имаше чувството, че никога вече няма да раздвижи левия си крак.

Пресегна се, взе дистанционното управление и нагласи леглото така, че да седне. Погледна часовника си. След половин час щяха да му донесат вечерята. Не че изпитваше някакво желание да яде, но това беше някакво събитие в еднообразието на деня. Почти бе склонен да си пожелае майка му да бе останала. Така поне щеше да има с какво да се бори. Тони поклати глава, стреснат от тази мисъл. Ако смяташе, че компанията на майка му е отговорът, значи въпросът бе зададен погрешно. Несъмнено, историята на отношенията им имаше някои аспекти, които той би трябвало да погледне открито и да преодолее. Но нито времето, нито мястото бяха подходящи за това. Не беше много сигурен къде и кога би настъпил подходящият момент за нещо, което вероятно би било много мъчително, но със сигурност не беше тук и сега.

От друга страна, не можеше да го отлага до безкрайност. Сега, когато Карол вече се бе запознала с нея, тя щеше да започне да задава въпроси. Не можеше просто да мълчи; Карол заслужаваше много по-различно отношение. Проблемът беше в това, че не знаеше от къде да започне. Не беше в състояние да подреди детските си спомени в свързан разказ. Бяха откъслечни — спомени за различни случки, свързани непоследователно като стари мъниста на потъмняла верижка. Не всички спомени бяха лоши. Но майка му не присъстваше в нито един от хубавите му спомени. Знаеше, че не е единственият с такова минало. В края на краищата, беше лекувал немалко подобни хора. И това беше още един аспект от миналото му, който го свързваше с лудите.

Размаха ръка пред лицето си, сякаш пъдеше муха, и отново взе дистанционното управление. Започна да превърта ограничения брой канали. Нищо не успя да привлече вниманието му, но едно почукване на вратата му спести необходимостта от избор.

Този, който почука, не изчака покана. В стаята влезе жена с лице на затлъстяла хищна птица. Лъскавата й кестенява коса беше късо подстригана и падаше на вълни около лицето й. Хлътналите лешникови очи блестяха под идеално оформени вежди, орловият й нос стърчеше между закръглените страни. Никакво телевизионно предаване не би могло да подобри настроението на Тони така, както появата на госпожа Чакрабарти. Можеше да очаква далеч по-интересни новини от това, което би чул по новинарския канал на Би Би Си.

Тя беше заобиколена от свита стажанти в бели престилки, които изглеждаха толкова млади, че напомняха на ученици, доведени за запознаване с обстановката при избор на бъдеща професия. Погледна към Тони с бърза, заучена усмивка, докато протягаше ръка, за да й дадат записките по неговия случай.

— Е — поде тя, поглеждайки изпод вежди. — Как се чувствате?

Акцентът й предизвикваше по-скоро асоциации с кралското семейство, отколкото с коренните жители на Брадфийлд и будеше у Тони желанието да свали шапка или да се поклони.

— Все едно, че сте подменили крака ми с оловна тръба — отвърна той.

— А имате ли болки?

Той поклати глава.

— Нищо, което да не е преодолимо с помощта на морфина.

— Но когато морфинът подейства, не чувствате никаква болка, нали?

— Не. Да не би да трябва да чувствам?

Госпожа Чакрабарти се усмихна.

— Това не е предпочитаният вариант. Смятам утре да прекратя венозното вливане на морфин, с надеждата да можем да овладеем болката с други средства.

Тони почувства тръпка на безпокойство.

— Сигурни ли сте, че идеята е добра?

Усмивката й стана вече подчертано хищна.

— Точно толкова сигурна, колкото и вие в съветите, които давате на своите пациенти.

Тони се ухили.

— В такъв случай да не се отказваме от морфина.

— Ще се чувствате добре, доктор Хил — тя остави папката и започна да оглежда крака му, накланяйки глава така, че да може да види тръбичките, отвеждащи телесните течности вън от раната в коляното. После се обърна към студентите.

— Ще видите, че в момента раната вече почти не кърви. — И отново към Тони: — Мисля, че утре може да махнем и дренажа и да свалим шината, за да преценим от какво точно се нуждаете. Вероятно ще бъде една хубава цилиндрична гипсова отливка.

— Кога ще мога да се прибера у дома?