Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Денби я изгледа озадачено.

— Струва ми се, че сте гледали прекалено много епизоди от „Фантоми“, доктор Блесинг. Роби Бишоп е футболист, а не служител от КГБ, преминал на наша страна.

Елинор впери поглед в пода. Тъкмо от такава реакция се беше опасявала. Но причината, която я накара да прекрачи прага, все пак съществуваше.

— Знам, че звучи смешно — каза тя. — Но никой от нас не успя да намери алтернативна диагноза, която да обяснява всички симптоми, както и факта, че пациентът не реагира на нито едно от лекарствата, които опитахме — тя вдигна очи. Той бе наклонил глава на една страна, и макар да бе стиснал устни, в очите му се четеше интерес към думите й. — Това, което казвам, няма за цел да ви поласкае, а да ви накара да приемете сериозно мнението ми. След като дори вие не сте в състояние да обясните клиничната картина на болестта на Роби Бишоп, не мисля, че изобщо може да съществува лесно обяснение, свързано с някаква вирусна или бактериална инфекция. Остава единствено отрова. А единствената отрова, която би обяснила състоянието му, е рицин.

Денби скочи на крака.

— Но това е лудост! Рицинът се използва от терористи. От шпиони. Как, по дяволите, рицин се е озовал в организма на футболист от висшата лига?

— Ако позволите, бих казала, че това не е наш проблем — отвърна Елинор.

Денби потри лице с длани. Никога досега не го бе виждала смутен, камо ли пък развълнуван.

— Всичко по реда си. Длъжни сме да проверим дали предположението ви е правилно — той я изгледа очаквателно.

— Можем да направим тест за рицин. Но дори да разполагат с необходимия антиген и да дадат предимство на изследването, няма да получим резултатите по-рано от утре.

Той си пое дълбоко дъх и видимо се овладя.

— Започвайте да действате. Вземете лично кръвните проби и ги отнесете в лабораторията. Аз ще им се обадя още сега, да знаят какво ще им занесете. Можем да започнем лечението… — Денби спря като застрелян и долната му челюст провисна. — О, по дяволите — той затвори за миг очи. — Не съществува никакво шибано лечение, нали?

Елинор завъртя отрицателно глава.

— Не. Ако съм права, Роби Бишоп е осъден.

Денби се отпусна обратно на стола си.

— Да. Е, струва ми се, че засега може и да не споделяме с никого тази възможност. Не и преди да се убедим, че положението наистина е такова. Не казвайте на никой друг от какво се опасявате.

— Но… — Елинор се намръщи.

— Но какво?

— Не е ли редно да се обадим в полицията?

— В полицията? Вие сама казахте, че този проблем не е наш — имам предвид откриването на начина, по който рицинът е бил вкаран в организма на болния. Не можем да се обадим в полицията заради едно предположение.

— Но засега той все още идва в съзнание и е контактен. Ако чакаме до утре, може да изпадне в кома и няма да бъде в състояние да каже как е станало всичко. Ако изобщо нещо подобно се е случило — допълни тя припряно, забелязвайки мрачното изражение на Денби.

— Ами ако грешите? Ако се окаже, че причината е съвсем различна? Нашето отделение ще изгуби репутацията си и в болницата, и изобщо в града. Нека погледнем реално на нещата, доктор Блесинг. Две минути след като повикаме полицията, медиите ще огласят случая. Не искам да изложа на риск собствената си професионална репутация и репутацията на колегите си. Съжалявам. Няма да казваме на никого — абсолютно на никого — докато не получим резултатите от теста и се уверим, че случаят действително е такъв. Ясно ли е?

Елинор въздъхна.

— Ясно — изведнъж лицето й светна. — Ами ако го попитам аз? Когато съм сама с него?

Денби завъртя глава.

— В никакъв случай — каза той категорично. — Не мога да допусна да подлагате пациент на такъв разпит.

— Но това е същото като записване на историята на болестта.

— Не е нищо подобно. Това е като да си играете на някаква шибана мис Марпъл. А сега, моля ви да не губите повече време. Да започваме с протокола за теста — той успя да се усмихне слабо. — Разсъждавали сте правилно, доктор Блесинг. Но нека изразя надежда, че тъкмо сега сте сбъркали. Като оставим всичко останало настрани, без Роби Бишоп „Брадфийлд Виктория“ нямат никакъв шанс да стигнат до европейските турнири през следващия сезон. — По лицето на Елинор вероятно пролича колко е шокирана, защото той подбели очи и допълни: — Шегувам се, за бога. Тази история ме тревожи не по-малко от вас.

Но кой знае защо Елинор не беше склонна да му повярва.

Тони се стресна и се събуди, отвори широко очи, устата му също се отвори в безмълвен крясък. Предизвиканите от морфина сънища съживяваха по ужасяващ начин блясъка на брадвата, бойния вик на човека, който го нападна, мириса на пот и вкуса на кръв. Той се задъхваше, чувстваше как изстива избилата по горната му устна пот. „Това е само сън“. Започна съзнателно да контролира дишането си и паниката постепенно отзвуча.