Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Значи наистина мислиш, че това е обяснението? — Пола като че ли все още не можеше да повярва.

— Звучи като разумно обяснение.

— Ако това е твоята представа за разумно обяснение…

— Пола, в света на моята професия това не е само разумно обяснение, това отговаря на земната и божествената логика — тя се опита да заговори, но той вдигна пръст, за да я накара да замълчи. Потри клепачи с палеца и показалеца си, а после се извърна на седалката, с лице към нея. — Кевин е завършил „Двете Х“ — каза той бавно.

— Кевин? Да не искаш да кажеш…

— Той кара ферари. Роден е в Брадфийлд, обикновено брадфийлдско момче — Тони вече се мъчеше да измъкне мобилния си телефон от джоба на якето си.

— Какво правиш? — попита Пола.

— Искам да го предупредя — Тони успя да измъкне телефона и посегна с пръст да набере номера.

— Не можеш да го изтърсиш просто така. Нямаш доказателства — възрази Пола.

— Имам горе-долу толкова доказателства, с колкото разполагам обикновено, когато съставям профил на престъпник — каза Тони. — Вие обикновено приемате да работите въз основа на предположенията ми.

Пола прехапа устни.

— Но не трябва ли първо да се обадиш на шефката? Да видим дали тя ще се съгласи, че в тази работа има нещо?

— Пола, аз няма да поискам от Кевин да изпълнява някаква задача. Ти как би се почувствала, ако не му кажа нищо и… — той замълча. Знаеше отлично как би се почувствала. Беше я изслушвал достатъчно често, за да знае отговора.

— Обади му се — сопна се тя. — Прав си, дявол да го вземе. Ти си единственият, който се е добрал до някаква шибана улика по този случай. Давай, обади му се.

Тони набра номера и зачака. Но телефонът не иззвъня, включи се директно гласовата поща.

— Да му се не види, изключил си е телефона… Кевин, обажда се Тони. Знам, че това, което ще кажа, може да ти прозвучи налудничаво, но оставям обясненията за по-късно. Искам от теб да избягваш да ядеш и пиеш каквото и да било, до което е имал достъп и друг човек. Можеш да ядеш храна от консервни кутии, вакуумни опаковки, и да пиеш от бутилки, стига лично ти да ги отваряш и разпечатваш. А също и да ядеш храна, която си си приготвил сам с пресни продукти. Това е, защото се опасявам, че ти може да си следващия в списъка на отровителя. Сега не мога да навлизам в подробности, отивам с Пола да проведем един разговор във връзка със съботния атентат. Но… — той чу писукането, което отбелязваше края на записа и каза на Пола: — Записах се на гласовата поща. Дано изслуша съобщението.

Пола зави по алеята към къща, която според него трябва да бе струвала около два милиона, като се вземеха предвид кварталът, квадратурата на парцела и размерите на самата сграда. Беше викторианска сграда с елегантни пропорции и тухлена фасада, добила мек тъмнорозов оттенък. От двете страни на входната алея се виеха дълги лехи с ароматни растения. По-навътре по моравата ромоляха фонтани. Навсякъде се носеше лъх на богатство, съчетано с добър вкус.

Пола подсвирна.

— Да се чуди човек откъде се появяват в магазините всички тези парцали. Бенджамин Дайъмънд вероятно е изразходвал докрай добрия си вкус по отношение на къщата си.

— Много е изискано — съгласи се Тони. — Но вероятно тъкмо сега това не представлява особена утеха за вдовицата.

Пола явно прие думите му като справедлив упрек. Тя спря край няколко гаража — постройките явно първоначално бяха служили за конюшни — и попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако се поизмъча сам — каза Тони и се зае да прави именно това. Днес всичко го болеше. Доктор Чакрабарти беше права. Имаше си причина да не го изписват от болницата. За съжаление убийците не се съобразяваха с такива неща.

Рейчъл Дайъмънд отвори вратата и се представи, още преди Пола да бе отворила уста. Беше облечена с антрацитночерна копринена пола, която се диплеше меко около краката й, когато се движеше. Тони не разбираше много от дрехи, но беше сигурен, че траурният тоалет на Рейчъл не е купен от магазините за конфекция, зареждани от „B & R“. Тя ги въведе в просторна дневна с голям петоъгълен панорамен прозорец в дълбока прозоречна ниша в единия й край, откъдето се разкриваше гледка към обширна морава с дървета и храсти. Между зеленината проблясваше тюркоазената вода на плувен басейн. Самата дневна беше обзаведена в елегантно осъвременен викториански стил. Беше поразхвърляно, мебелите бяха малко поизлинели, атмосферата говореше, че стаята е наистина обитавана, а не подредена с показна цел. Няколко ярки пустинни пейзажи в топли тонове придаваха цвят на обстановката.