Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Рейчъл зашета около Тони, започна да носи столчета за крака и възглавници, докато успяха да намерят най-удобното положение за крака му. Тя коленичи край него и се зае да мести столчето и възглавниците, докато най-сетне той успя да се разположи добре. Тъмната й коса беше гъста и лъскава, но Тони забеляза сребристи проблясъци в корените. После тя вдигна поглед и той успя за първи път да я огледа по-подробно, без вниманието му да се отклонява от болния крак и патериците.

Имаше чиста кожа, гладка като сметана, с лек маслинен оттенък. Тони знаеше, че е трийсет и четиригодишна, но в противен случай би предположил, че още не е навършила трийсет. Фината линия на веждите й очертаваше високо извитата дъга на очните ямки и привличаше вниманието към бадемовидните й очи, лешникови на цвят и сега леко зачервени, с едва забележими бръчици в ъгълчетата. Лицето й, с добре заоблени страни, изваян орлов нос, напомнящ на обърнат нос на кораб, и тънки устни, оградени от две бръчици, оставяше впечатлението, че тази жена се усмихва често. Беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, но създаваше и впечатлението, че благодарение на интелекта и чувството си за хумор е отлична събеседница.

— Как е сега? — попита тя.

— Не съм се чувствал по-удобно от една седмица — каза Тони и допълни: — Благодаря.

Рейчъл се изправи, отиде до едно меко и широко кресло, тапицирано с пъстра дамаска, и седна в него, подвивайки крака под себе си. Пола седеше по-встрани — нямаше нищо против да се слива с мебелировката, докато не настъпеше момента да се включи в разговора.

Сега, когато вече нямаше какво да ангажира вниманието й, Рейчъл изведнъж доби натъжен и объркан вид. Скръсти ръце пред гърдите си в опит да прегърне сама себе си. В стаята беше топло, но тя потръпна.

— Не можах да разбера точно защо искате да разговаряте с мен — каза тя. — Но това вероятно се дължи на състоянието ми. Точно сега всичко около мен ми се струва неразбираемо.

— Така и предполагам — каза меко Тони. — Съжалявам, че ви се натрапихме в момент, когато непознати хора в дневната ви са вероятно последното, което ви се иска да видите.

Рейчъл като че ли се поуспокои, раменете й се отпуснаха, сключените й ръце се разделиха.

— Това ще запълни малко време — каза тя. — Никой не говори за това в такива случаи, нали? Говорят за скръбта, сълзите и отчаянието, но никой не говори за празнотата на дните, за това как времето започва да ти се струва безкрайно — тя се позасмя горчиво. — Мислех дори да отида в офиса, за да си намеря някаква работа. Но Лев се прибра от училище и аз трябва да си бъда у дома заради него. — После продължи с въздишка: — Лев е синът ми, едва шестгодишен е. Не може да разбере какво е смърт, не може да схване, че това е завинаги. Мисли си, че баща му е като Аслан от „Хрониките на Нарния“, че ще оживее отново и всичко ще бъде както преди.

Тони си каза, че скръбта й е почти осезаема. Тя сякаш се излъчваше от нея на вълни, изпълваше стаята и се плискаше около него.

— Трябва да ви задам някои въпроси — каза той.

Рейчъл притисна длани, сякаш се молеше, облакъти се на страничната облегалка и опря буза на опакото на едната си ръка.

— Кажете какво ви интересува. Но не виждам как бих ви помогнала в това, с което се занимавате.

Нямаше начин първият въпрос да бъде зададен по-деликатно.

— Госпожо Дайъмънд, познавахте ли Юсеф Азиз?

Тя го изгледа стреснато, като че ли никога не бе очаквала да чуе това име в дома си.

— Атентаторът?! — Тя се задави и като че ли щеше да повърне.

— Да — каза Тони.

— Но от къде бих могла да познавам някакъв ислямски фундаменталист, извършил самоубийствен атентат? — всяка произнесена дума явно й струваше голямо усилие. — Ние сме евреи, посещаваме синагогата, не джамията.

Тя се изправи рязко, ръцете й потреперваха конвулсивно.

— Фирмата на семейството му, в която е работел и той, е била в търговски отношения с „B & R“ — намеси се Пола със също такъв мек глас като Тони. — А вие сте директор на „B & R“, госпожо Дайъмънд.

Жената срещу тях заприлича на животно в клопка.

— Аз просто работя в офиса. Бенджамин… той се занимаваше с всичко… той отговаряше за… не бях чувала името на този човек, преди той да взриви съпруга ми.

— А не е ли възможно друг служител в офиса да е споменавал пред вас името на Азиз? — попита Пола.

— В офиса сме само ние двамата. Нашата част от работата не предполага много работни места. Справяхме се заедно — без секретарки и търговски отдел — усмивката й беше изпълнена с тъга и съжаление по отминалото.