Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Крис изруга, когато един бял микробус я засече и мина пред нея.

— Как е възможно? Искаш да кажеш, че някой избива хора, завършили училището, в което си учил и ти, само защото са спечелили доста пари? Казвам ти, дори Тони Хил би се поколебал да приеме такова предположение.

— Не може да се противоречи на фактите.

— Но ние почти не познаваме фактите — изтъкна Крис. — Все пак, ако мислиш, че си на вярна следа, няма да е зле и самият ти да бъдеш нащрек — допълни тя шеговито.

— Какво искаш да кажеш? Че аз нямам пукната пара — отвърна Кевин.

— Да, ама караш кола на богаташ — заяви тя, намалявайки скоростта, за да влезе в последния завой преди мястото, към което се бяха запътили.

— Това не е кола на богат човек, може да се купи за шестнайсет хиляди — възрази Кевин. — Така или иначе, аз не се безпокоя за себе си. Има доста богати копелета, които са завършили „Двете Х“ 19 19 Двете Х — на английски името на гимназията е Harristown High (School) — Бел.прев. . Може би е редно да ги предупредим.

Крис поклати развеселено глава.

— Я стига. Иска ми се да присъствам, когато представиш това предложение пред Карол Джордан — тя пресече двойната линия и спря пред къщата, която търсеха. — Е, пристигнахме. — Тя излезе от колата, но Кевин не помръдна от мястото си. Крис се приведе към него. — Хайде, Кевин. Разсъждавай в свободното си време. Трябва да изпреварим имперските щурмоваци.

Кевин се почеса по главата и отвори вратата.

— Като никога ми се иска Тони Хил да беше на линия — каза той, тръгвайки след Крис. — Отрова, гимназията в Харистаун и пари. Три пункта, по които има съвпадение. Сигурно би успял да се аргументира, че има какво да се провери.

Не им отне много време да открият гарсониерата, наета от Юсеф Азиз. Почукаха само на две врати и получиха отговора, който им трябваше. За всеки случай Карол почука и извика: „Полиция! Отворете!“, преди Сам и Кевин да разбият вратата. Крис провери дали всички са си сложили ръкавиците и влезе първа в лишената от всякакви удобства стая. От просмукалия се във въздуха горчив мирис на химикали очите й се насълзиха, почувства и смъдене в синусите.

Тъй като бяха четирима, нямаше особено много работа за всички. В помещението имаше хладилник, в който откриха единствено контейнери с различни химикали, с надписани етикети; имаше дъска за сушене, на която бяха подредени изплакнати стъклени лабораторни съдове; скъсан прозрачен найлонов плик с барутни стартери за ракетни модели, в който бяха останали още два и един малък спортен сак.

— Да повикаме ли специалисти по обезопасяване на взривове, за да прегледат сака? — попита Кевин с изопнато от притеснение лице.

Първият й порив беше да каже: „Не, по дяволите с тези проверки“. Но когато обмисли инстинктивната си реакция, не можа да открие никакво основание за нея. А без основание не можеше да изложи на такъв риск живота на всички. За момент се поколеба, което я накара да се подразни от самата себе си. Редно беше да вдъхва увереност на хората си, а не да им дава поводи за безпокойство.

— Само минутка — каза тя и излезе на площадката. Извади мобилния си телефон и набра номера на болничната стая на Тони. Той вдигна слушалката при първото позвъняване и каза:

— Карол.

Това я учуди, защото на дисплея на болничните телефони не се изписваше номера на повикването. После разбра, че той надали очаква обаждания от някой друг.

— Здравей — каза тя.

— Как си?

— Аз съм добре. Но имам нужда от помощта ти. Представи си, че сме в гарсониерата, която атентаторът е използвал, за да сглоби взривното устройство. Няма доказателства, че е участвал втори човек. До вратата има някакъв сак. Съществува ли вероятност и в него да е заложено нещо?

— Не — Тони беше категоричен.

— Защо? Искам да кажа, и на мен инстинктът ми подсказва същото, но все пак защо?

— Всичко това е жест на презрение, с който искат да ни кажат „Вижте, ето ни тук, сред вас. Ето как работим, ето кои сме. Искаме да ви покажем колко лесно стават тези неща всъщност“. Спокойно, Карол, отвори сака.

Тя въздъхна облекчено.

— Благодаря.

— А ако се окаже, че греша, и хвръкнеш във въздуха, ще те черпя една вечеря.

По гласа му се познаваше, че се усмихва. Тя отвърна:

— Ще ти се обадя по-късно.

— Направо ела, когато свършиш. Няма значение колко късно може да стане, просто ела.

— Ще дойда — тя изключи телефона и се върна в гарсониерата. Другите трима се бяха струпали край дъската за сушене на съдове и четяха някакъв списък с инструкции, закован на стената.