Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Организиран мръсник — отбеляза Крис.

— Но все още няма и следа от съучастници — каза Сам.

— Отваряме сака — заяви Карол. — Всъщност аз го отварям. Вие тримата излизате на площадката.

— Не откачай — възрази Крис. — Ако за теб не съществува опасност, не е опасно и за нас, нали? — Двамата мъже като че ли не бяха много убедени, но не тръгнаха към вратата — Хайде, хайде, онези от Ал-Кайда не залагат взривове на местата, където изработват бомбите си — те искат да разберем колко са способни — и докато говореше, тя сграбчи сака, постави го на тясното легло и дръпна ципа.

Съдържанието се оказа толкова невинно, че поради резкия спад на напрежението им стана смешно. Бяха очаквали какво ли не, само не и това. Едни джинси, един светъл спортен панталон. Сини кецове „Конвърс“. Пет тениски. Две раирани ризи на „Ралф Лорън“. Лека спортна блуза с качулка. Четири чифта боксерки, четири чифта черни спортни чорапи.

— Изглежда така, сякаш е имал намерение да се върне тук — каза Карол озадачено. — Чували ли сте за атентатор самоубиец, който си приготвя багаж за пътуването си към рая?

Крис бъркаше в сака и се опитваше да отвори някакъв вътрешен цип.

— Има и още — каза тя и бръкна по-надълбоко. Извади последен модел мобилен телефон с възможност за интернет връзка, дигитална видеокамера, паспорт на жител на ЕС, шофьорска книжка и някакъв сгънат лист хартия. Крис го подаде на Карол, тя го разгъна и каза:

— Електронен билет. За полета до Торонто тази вечер. Резервацията е направена през сайта на hopefully.co.uk.

Крис извади мобилния си телефон.

— Божичко, дано Стейси още да не е предала лаптопа му — набра номера и заговори: — Стейс? Крис се обажда. Лаптопът на Азиз още ли е при теб?… Чудесно. Има самолетен билет на негово име, резервиран през hopefully.co.uk. Искам да… да, именно, това е. Обади ми се — тя изключи телефона и продължи: — Ще провери дали е запаметил на компютъра потребителско име и някаква парола. Ако го е направил, тя може да провери какви други резервации е правил на свое име.

Кевин разучаваше паспорта и шофьорската книжка.

— Много странно — обади се той. — По всичко личи, че не само се е канел да се върне тук, но изобщо не е очаквал някой да го заподозре в нещо. Готвел се е да ползва собствения си паспорт и собствената си шофьорска книжка, като че ли и през ум не му е минало, че някой в Канада може да го издирва. Няма никаква логика.

— Може би просто си е фантазирал нещо — каза Сам. — Може би това му е помагало да издържи.

Карол взе мобилния телефон и го прибра в калъфа му.

— Това нещо отива при Стейси. Крис, прибери всичко останало така, както го намерихме. Време е да играем с открити карти — тя извади собствения си телефон и картичката, която бе получила малко по-рано, и набра непознатия номер. Когато отсреща й отговориха, тя поде:

— Дейвид? Обажда се Карол Джордан. Мисля, че открихме мястото, където е изработена бомбата — подхвърли телефона в калъфа на Сам и замаха с ръка, подсказвайки му да тръгва. — Анонимно обаждане. Не исках да ви безпокоя, докато не се убедя, че не са ни пратили за зелен хайвер — тя смигна на Крис и Кевин. — Не, нищо не сме докосвали. Човек не може да знае дали няма заложен още някой взрив… Не, ще оставя моите хора тук да ви изчакат — тя даде адреса и изключи телефона. — Когато пристигнат антитерористите, можете да тръгвате — тя погледна часовника си. — Беше дълъг ден. — Ще се видим отново утре в осем.

Докато вървеше по напукания асфалт към колата си, Карол чувстваше тежестта на всяка минута от изминалия ден. Мускулите я боляха, копнееше да пийне нещо. Вкъщи, на стойката за вино, я чакаха наредени доста бутилки. Но се налагаше да отиде на още едно място, преди да може да си избере една от тях. Можеше да се отбие в някой магазин за алкохолни напитки и да избере някое прилично червено вино, което би било приятно да споделят. На него това щеше да му хареса, а така тя се сдобиваше с необходимото извинение да потъне в успокояващата прегръдка на алкохола. Всичко беше добре дошло, стига да можеше да откъсне мислите й от спомена за онези разпокъсани, обезобразени тела. Не искаше, когато затвори очи, отново да се озове сред ранените, умиращите и мъртвите.

Чакалнята на спешното отделение към болницата „Брадфийлд Крос“ със сигурност не беше мястото, което човек би избрал, за да прекара съботната вечер. Навсякъде се щураха видимо зашеметени и потиснати хора с пластмасови чаши с чай, с бутилки минерална вода или газирани напитки в ръце. Столовете бяха заети от объркани и изтощени роднини на пострадалите, със спящи или хленчещи деца. В чакалнята непрекъснато успяваха да се промъкнат журналисти и обикаляха от човек на човек, опитвайки се да измъкнат нещо, достойно за цитиране, преди да бъдат забелязани и изхвърлени. Отделението беше затворено за рутинните спешни случаи, което предизвикваше периодично разправии с охраната на вратата, конфликти, които постоянно заплашваха да преминат от словесни във физически. Когато Пола пристигна, двама пияни с окървавени лица спореха с охраната. Тя тръгна право към тях и застана лице в лице с по-шумния от двамата.