Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Това, което го довърши, беше съботният обяд. По традиция всички сядаха заедно на масата. Майка му винаги готвеше бавно някакво вълшебство от агнешко с много подправки и зеленчуци, с което вървеше много хляб „чапати“, който топяха в соса. Беше кратък период от време, посветен на семейството — в един живот, в който всеки беше погълнат от собствените си грижи. Поради съзнанието, че никога вече нямаше да преживее такъв момент, за Юсеф беше почти невъзможно да яде. Това бе накарало майка му да започне да се пита какво става с него. Вниманието й се отклони едва когато Радж започна да мърмори, защото се оказа, че Санджар трябва да направи една спешна доставка в Уейкфийлд, което означаваше, че няма да може да закара Радж на мястото, където той щеше да се срещне с приятелите си, за да отидат на футболния мач.

— Не се безпокой, Радж, Юсеф ще те закара — бе казала майка му.

— Не мога — бе възразил Юсеф. — Имам среща в Бригхаус с един човек, за да поговорим за условията на нов договор. Няма да имам време.

— Как така няма да имаш време? Няма да се отклониш толкова много от пътя си, ако закараш детето да се види с приятелите си — настоя майка му.

— За какъв нов договор става дума? — попита баща му.

— Никой никога не се интересува от мен — започна да мрънка Радж.

Санджар вдигна поглед и смигна на Юсеф. Беше ясно, че и той не вярва на версията за новия договор, но каквито и да бяха предположенията му за действителните намерения на Юсеф, те със сигурност бяха много далеч от истината.

И точно в този момент той едва не изгуби присъствие на духа. Това беше последният му обяд със семейството, и той се превръщаше в поредица от дребнави заяждания и обяснения. Когато всички си припомнеха този момент, нямаше да я има топлината на спомена за щастливото семейство, насядало около масата, когато близките му все още са хранели илюзии по отношение на действителната му същност. Щеше да е останал само горчивият вкус от разправиите.

Наложи му се да излезе, за да не се издаде пред тях. Сълзи замъгляваха погледа му, докато шофираше към малкото жилище, което беше наел. Обичаше всички тях и знаеше, че никога вече няма да ги види.

Юсеф тръсна глава, сякаш за да пропъди мъчителните мисли. Нямаше връщане назад. Трябваше да гледа напред. Трябваше да мисли за прекрасното бъдеще, когато мечтите му щяха да станат действителност. Оттласна се от вратата. Предстоеше последният етап, който трябваше да бъде доведен докрай.

Опакова много внимателно взривното вещество в голяма тенекиена кутия от специално пречистено масло „гхи“, а по средата постави барутен възпламенител, взет от комплект за изработване на модел за ракета; свърза възпламенителя с помощта на малки щипки и тънки кабели с електронно активиращо устройство, свързано с електронен таймер в малко пакетче, увито в лепенки. Той не беше правил тази част от бомбата — не разбираше от тези неща. Но всичко му беше обяснено. Трябваше да бъде готов с бомбата, и да заеме мястото си в 3:30 следобед, когато щяха да са изминали две трети от първото полувреме. Трябваше да настрои таймера за четиридесет минути, така че взривното устройство да се задейства по средата на второто полувреме, оставяйки му достатъчно време да се измъкне. Беше съвсем просто — умишлено опростено, за да се сведат до минимум нещата, които биха могли да се объркат.

Необходимостта да се съсредоточи, докато окомплектова всички необходими съставки на взривното устройство, му помогна да се успокои. Когато приключи с тази задача и постави всичко в дъното на кутията, в която Имран държеше инструментите си, той беше вече напълно спокоен.

Юсеф понесе много предпазливо кутията с инструментите към микробуса на Имран. Знаеше колко нестабилно съединение е ТАТР, колко лесно триенето, предизвикано от движение, може да отключи верижната реакция, която би вдигнала цялата къща заедно с него във въздуха. Постави внимателно кутията на земята, докато отключваше микробуса, после я сложи вътре върху предварително подготвената гумена постелка. Затвори внимателно вратите, после отстъпи малко встрани от микробуса. Съжаляваше, че не пуши.

Погледна часовника си. Почти беше дошло време да потегля. Искаше да се появи на входа за персонала и играчите пет минути преди началото на мача, когато хората от охраната щяха да са прекалено заети, за да му обърнат особено внимание. Като отчиташе и забавянията от натовареното движение, беше преценил, че трябва да тръгне след около пет минути.