Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Двата отбора се подредиха един срещу друг. Тони увеличи звука и чу как коментаторът казваше:

— … за едноминутно мълчание в памет на Роби Бишоп, чиято трагична смърт ни потресе тази седмица.

Тони сведе глава и се присъедини към мълчанието, което свърши сякаш прекалено бързо. Тълпата зарева, играчите запристъпваха на място, а после затичаха да заемат позициите си. Роби беше официално отпратен в царството на спомените. А сега беше време за шоу.

Улиците около стадиона „Виктория Парк“ бяха задръстени от запалянковци, упътили се към стадиона. В тази част на града не допускаха коли, полицаи с жълти светлоотразяващи жилетки отклоняваха всички превозни средства. До стадиона имаха достъп само пешеходци и коне — конната полиция винаги се радваше на домакинските мачове, защото те им даваха възможност да пораздвижат конете си. В средата на потока от облечени в жълто привърженици на домакините имаше ясно очертана бяла лента — привържениците на „Тотнъм“ се перчеха предизвикателно на вражеска територия.

Но в жълтия поток се забелязваше и друго, по-малко бяло петно. Микробусът на „А1 Електрикълс“ се промъкваше с усилие през тълпата, която не бе склонна да дава път на когото и да било. Зад волана Юсеф се молеше без прекъсване — устните му се движеха едва забележимо, мислите му препускаха. Ако успееше да се съсредоточи върху подробностите, нямаше да му се наложи да мисли колко ужасно е това, което предстоеше да извърши. Благодарение на документите бе успял да мине през първия пропускателен пункт. Полицаят, който спираше колите, насочили се към стадиона, само бе хвърлил поглед на двата фалшиви факса и не по-малко фалшивата лична карта на Юсеф, и му бе махнал да преминава. Следваше по-сериозната проверка.

Провери колко е часът. Движеше се точно по план. Пред него се извисяваше трибуната на Грейсън Стрийт, ясно се виждаше високата врата от ковано желязо с герба на футболния клуб. Входът за служебния паркинг, предназначен за персонала и футболистите, се намираше на десетина метра след голямата врата. Пътят натам беше блокиран от бариера и кордон охранители. Юсеф смъкна още по-надолу козирката на бейзболната си шапка, така че при поглед отгоре лицето му почти не се виждаше.

Премина през вратата, натискайки клаксона, за да си проправя път през тълпите запалянковци. Пътят към стадиона беше още по-задръстен от обикновено, защото тротоарът беше зает изцяло от купищата дарове в памет на Роби Бишоп. Усмихнатото му лице поглеждаше към Юсеф от безброй снимки. Това бе усмивка на човек, уверен, че всичко на този свят се подрежда в съответствие с неговите желания. Колко заблуден е бил, мислеше си Юсеф.

Завъртя волана, насочвайки микробуса към бариерата. Когато наближи, охранителите го наобиколиха. Изглеждаха напълно еднакви и заплашителни с якетата в черно и жълто, цветовете на „Викс“, с черни джинси и бръснати глави. Юсеф смъкна прозореца и им се усмихна.

— Спешна поправка на електроинсталацията — започна да обяснява той. — Възникнал е някакъв проблем с електрозахранването под трибуната „Вести“. — Подаде им факсовете. — Ако даде късо, няма да има ток в приемната за официалните гости.

Застаналият най-близо охранител се изхили презрително.

— Горките копелета, няма да могат да намерят сандвичите със скариди в тъмното. Чакай малко, трябва да покажа документите на онова момче при бариерата.

Той взе факсовете и тръгна към кабинката, в която седеше пазачът на бариерата. Юсеф видя как показваше факсовете на човека вътре. Почувства как потта избива под мишниците му и се стича по гърба му.

— Голяма работа са тези паметни дарове, нали? — обърна се той към охранителя, който бе заел мястото на предишния. — Горкият човек.

— Дума да няма — отвърна охранителят. — И що за мръсно копеле трябва да си, за да причиниш някому такова нещо? — Охранителят видимо се стресна, осъзнавайки, че говори с млад азиатец — първообраз на съвременния злодей според таблоидите. — Извинявай, приятел, нямах предвид… нали разбираш?

— Разбирам. Не всички сме такива — отвърна Юсеф, чувствайки как буквално се сгърчва от неловкост — не защото лъжеше, а защото лъжата му бе проява на страх. Но преди разговорът да продължи, другият охранител се върна с документите.

— Трябва да отворите багажника на микробуса, за да огледам вътре — каза той.

Юсеф изключи двигателя, извади ключовете и тръгна към задната част на микробуса. Чувстваше, че ръцете му треперят, затова и се постара да застане така, че гърбът му да ги крие от погледа на охранителя. Казваше си, че няма от какво да се безпокои, че всичко ще бъде наред. Отвори задната врата. В микробуса имаше шлаух за кабели, беше пълно с пластмасови кутии, с които имаше щипки, бушони, контакти и винтове. Макари с кабели с различен диаметър бяха струпани зад еластична мрежа, а в единия край стоеше кутията с инструментите на Имран, дълга, масивна метална кутия, боядисана в синьо — боята бе олющена тук-там.