Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Неочаквано забравих болката и умората. Скочих на крака и широка усмивка разкриви устните ми, защото бях сигурен, че този, който се опита да ми отнеме пръстена на Рижата, ще заплати с живота си. Щеше да умира по-бавно и по-мъчително от всяко копеле, което е умирало преди. Бях готов да се обзаложа, че докато той издъхваше, щях да си пръсна шибаната глава от смях.

Колата ми ме чакаше кротко на мястото си до задната стена. Отворих вратата и се строполих на седалката, като се опитвах да се наместя така, че тялото да ме боли по-малко. Излизайки от гаража, подадох през прозорчето два долара за това, че бях просрочил времето за паркиране. Момчето взе мангизите, без дори да ме погледне.

Мислех си, че ще се оправя до вкъщи. Грешах. Дълго преди да бях стигнал до Стем, пронизващите болки ме нападнаха отново, краката ми отказваха да натискат педалите. Беше истинско чудо, че не се блъснах някъде. Стигнах до Петдесет и шеста улица. До дома на Лола имаше паркинг, завих в него и изключих двигателя. Когато двойка ранобудници минаха покрай мен, аз се свлякох от седалката, изпълзях навън, хлопнах вратата и се затътрих към входа.

Стълбите се оказаха истинско мъчение. Едва ми стигнаха силите да натисна звънеца. Лола отвори вратата и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Боже мой, Майк, какво се е случило?

Тя ме хвана за ръка и ме отведе в стаята, където се повалих на дивана.

— Майк… Добре ли си?

Едва преглътнах.

— Всичко е окей.

— Ще повикам лекар!

— Не.

— Но, Майк…

— Казах не, по дяволите! Остави ме на мира. Трябва да си почина.

Лола развърза връзките на обувките ми и вдигна краката ми на възглавниците. Изглеждаше развълнувана, но прекрасна. Както винаги. Беше облечена в друга черна рокля, която сякаш бе нарисувана върху тялото й.

— Закъде си се стегнала, рожбо?

— За работа, Майк, но сега естествено никъде няма да ходя.

— Ще ти дам аз едно „няма да ходя“! Работата ти е по-важна от всичко останало. Само ми позволи да остана тук, докато се свестя малко. Не ми е за първи път. Дреболия. Върви.

— Имам на разположение още цял час.

Нежните й ръце развързаха вратовръзката ми, свалиха ловко сакото и ризата, без да ми причини каквато и да е болка, и аз я погледнах учудено.

— Пипаш като професионалист, скъпа.

— Патриотизъм — обясни тя. — Бях медицинска сестра по време на войната. Сега ще те измия.

Лола запали цигара и ми я пъхна в устата, после отиде в кухнята и чух шум от течаща вода. Появи се с купчина кърпи.

Мускулите ми се вдървиха и не можех да извадя фаса от устата си. Лола го направи вместо мен. Взе ножица и разряза фланелката ми. Беше ме страх да гледам, но си наложих да го сторя. Гърдите ми бяха нашарени с кървавочервени резки. Имаше места, където месото се беше откъснало и раните все още кървяха. Лола натисна едва-едва ребрата ми, за да види дали няма някое счупено, но дори този лек натиск ме накара да се напрегна. Затова пък се убедихме, че краищата на ребрата ми не стърчат. Не бях готов за операция.

Водата беше гореща и същевременно галеща. Лежах, а Лола триеше лицето, раменете, гърдите и ръцете ми. След това проми раните и драскотините с кислородна вода и ги подсуши. Вече бях почти заспал, когато усетих как пръстите й разкопчават колана ми. Очите ми се отвориха едва-едва.

— Хей, какво… — започнах аз, но се получи някаква жалка пародия на членоразделна реч, и Лола не ме послуша.

Оставаше ми само да затворя очи и да й позволя да ме съблече. Нежните, ласкави докосвания отнасяха като с магия болката, а струйките топла сапунена вода отмиваха мръсотията.

Беше чудесно. Толкова хубаво, че заспах, а когато се събудих вече беше четири часът и Лола я нямаше. На масичката до главата ми имаше вода с почти разтопени кубчета лед, пакет Лъки и бележка.

Когато се протегнах и я взех от пепелника, не ме болеше вече толкова много. Бележката гласеше:

Скъпи Майк,

Стой където си, докато се върна. Изхвърлих всичките ти неща на боклука, освен бельото, така че не се опитвай да ми бягаш. Взех ключовете и ще донеса от апартамента ти дрехи. Пистолетът е под дивана, но те моля да не стреляш в стаята, защото, комендантът ще ме изгони. Дръж се прилично.

Обичам те.

Дрехите! По дяволите! Нима ги е изхвърлила… Ами че там беше пръстенът! Отметнах завивката и скочих въпреки отново избухналата болка. Оказа се, че е излишно. Портфейлът ми, малко дребни пари и пръстенът бяха до мен, на масата зад чашата с вода.

Най-малкото бях в състояние да стигна до телефона без каквито и да било усилия. Набрах централата, помолих да ме свържат с информация и дадох името и адреса на клиента си. Слушалката вдигна икономът, който ме свърза с мистър Бърин-Гроутин.