Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Когато премина половината град и пресече няколко улици, разбрах накъде се беше насочил. От моята страна на улицата, малко по-напред, се намираше паркингът. Мърей Кендид се насочи към него по диагонала. Усмихнах се на себе си, защото дори Мърей и да ме срещнеше, имах чудесно оправдание — моята бричка също беше паркирана там.

Оставих го да влезе и го последвах на двайсет крачки. Пазачът взе квитанцията и ми връчи ключовете от колата, като упорито се мъчеше да не заспи, преди да е получил бакшиша си.

Колата ми беше в долния ъгъл и аз тръгнах към нея под сенките. Не се чуваше никакъв звук, освен шума от стъпките по настилката. Някъде се хлопна врата или пък запалиха кола, но нищо друго. Във въздуха се долавяше само приглушеното напрегнато ехо от градската джунгла и стоманеното безмълвие на притаилия се и готов за скок тигър.

Изведнъж някой извика слабо измежду редицата от коли. След секунда викът се повтори и аз полетях напред.

В тесния проход от паркирани коли беше тъмно. Пред лицето ми се озова тежката ръкохватка на пистолет, която ме прати право на земята и бирата тръгна обратно по гърлото ми. Нямах време да помръдна, нито пък място, където да се обърна. Последваха мощни удари по главата и раменете. Нечии крака чупеха ребрата ми с ужасна сила, а дръжката на пистолет методично налагаше като чук лицето ми.

От гърдите ми се изтръгнаха звуци: тихи звуци от болката, която кипеше в тялото ми. Опитах се да се надигна, за да се хвана за нещо, независимо какво, но получих жесток удар по бузата от върха на нечия обувка. Главата ми отлетя назад и попадна на нещо метално. Не можех да се помръдна.

Почти ми беше приятно да лежа така. Не чувствах болка. Само блъскане и усещането за разкъсвано месо. Нито образ, нито каквито и да било усещания. После някъде отдалеч се чу монотонен глас:

— Засега стига.

Друг глас започна да спори, твърдейки, че изобщо не стига, но първият победи. Ударите престанаха. После изчезнаха и звуците. Лежах там, знаейки, че спя буден, сънувайки един реален сън. Изобщо не ме беше грижа, радвах се на усещането, че съм почти мъртъв.

Събудиха ме първите полегати слънчеви лъчи. Те падаха върху покривите на къщите, отразяваха се в стъклата и никела на колите, изтръгваха ме от благословеното вцепенение и забиваха в тялото ми хиляди игли, които предизвикваха ужасна болка.

По мен беше полепнал чакъл, а пръстите ми така се бяха впили в дланите, че едва успях да ги разтворя. Потта, която се стичаше на ручеи по лицето ми, докато изпълзявах изпод колата, отмиваше засъхналата кръв и влизаше в раните, които се отваряха от напрежението.

Седях и се поклащах от гръмотевичната буря в главата ми, опитвайки се да фокусирам очите си. Сетивата ми се събуждаха бавно, пропорционално на усилването на болката, повсеместна и безкрайна. Главата ми се цепеше. Всичко се въртеше пред очите ми и изглеждаше двойно. Сега можех да мисля. Започнах да си спомням, но това, което си спомних, изкара една псувня от подпухналите ми устни, така че просто си седях там и мислех.

Тежестта, която ме дърпаше надолу, се оказа моят пистолет, който все още си беше на мястото. Така и не бях успял да се възползвам от него. Мислех си какъв кретен съм, за да се оставя да ме хванат в такъв капан. Да, наистина бях кръгъл идиот, който напълно заслужаваше да го налагат така по мутрата!

Часовникът ми като по чудо се беше отървал само с една драскотина по стъклото. Стрелките показваха 6.15. Направих си сметка, че се бях въргалял тук цяла нощ. Едва тогава осъзнах, че колите бяха паркирани тук за през нощта. Тези момчета бяха изчислили добре мястото. Дяволски добре.

Опитах се да стана, но краката не ме държаха, затова се облегнах на колата в напразни опити да си поема въздух. Адската болка не ми даваше да мръдна. От дрехите ми бяха останали само някакви парцали. По лицето ми висяха парчета кожа. Изобщо не можех да докосна тила си. Гърдите ми горяха от ударите в ребрата, които бях получил. Не можех да кажа дали някое от тях беше счупено. Съдейки по болката, нито едно не беше останало здраво.

Не зная колко време съм седял така, опипвайки безумно чакъла с пръсти и размишлявайки. Може би минута, а може би час. До мен имаше купчина камъчета и започнах да замерям с тях тасовете на отсрещната кола. Те се удряха по тях със слаб звук и падаха на земята.

Едно от камъчетата издаде съвсем друг звук и аз посегнах към него, за да опитам отново. Но това не беше камък. Беше пръстен. Пръстенът с познатата лилия. Издраскан и смачкан, когато е бил изпуснат на настилката.