Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

След пет минути една бардама ме забеляза. Беше дългокрака блондинка. Прекалено начервените й устни се разтеглиха в широка усмивка. Приближи се към мен и каза:

— Забавлявате ли се?

— Не много.

Протегнах се и изтеглих свободния стол за нея. Тя се огледа и седна. Направих знак на келнера и той, без да пита, й донесе един Манхатън.

— Това не е чай, приятелче. Даваш си парите за добро уиски — каза блондинката.

— Защо ми го казваш?

— Всички тези фермери са чели прекалено много за бардамите, пиещи изключително студен чай. Винаги искат да го опитат. Така че ние или въобще не пием, или пък си поръчваме по една малка кола.

Нямаше смисъл да си губя времето с празни приказки. Допих си питието, поръчах още едно и докато чаках, я попитах:

— Къде е Мърей?

Блондинката ме прониза с очи, погледна часовника си и поклати глава.

— Никога не идва преди полунощ. Приятел ли си му?

— Не съвсем. Исках да го видя за нещо.

— Може би Бъки ще ти помогне. Той замества Мърей, когато го няма.

— Едва ли ще ми помогне. Помниш ли Нанси Санфорд?

Блондинката остави чашата си бавно и започна да я разхожда по масата, оставяйки мокри следи. Гледаше ме с неприкрито любопитство.

— Да, спомням си я. Знаеш ли, че е мъртва?

— Знам. Искам да разбера къде е живяла.

— Защо?

— Виж какво, сладурче, аз съм застрахователен агент. Имаме основание да мислим, че Нанси Санфорд не е била такава, за каквато се е представяла. Използвала е фалшиво име. О, знаем всичко за нея, но ако тя е била този някой друг, имаме полица за нея, която бихме желали да разчистим. Дължи пет хиляди долара по полицата.

— Защо си дошъл тук?

— Защото знаем, че е работела тук.

В очите на блондинката се появи тъга.

— Тя работеше в един дом…

— Той изгоря — прекъснах я аз.

— Струва ми се, че после се премести в един апартамент. Не зная къде, но…

— Проверихме. Била е там малко преди да умре. А къде е живяла преди това?

— Нямам представа. След като се махна оттук, загубих следите й. От време на време някой споменаваше, че я е виждал, но аз никога не съм я виждала. Страхувам се, че не мога да ти помогна. Може би Мърей ще ти каже.

— Ще го попитам — казах аз. — Между другото, за информацията е определена награда — подхвърлих небрежно аз. — Петстотин долара.

Лицето й просветна при това.

— Не разбирам, Майк. Пет стотачки, за да разберете къде е живяла, а не коя е тя. Какъв е смисълът?

— Искаме да разберем това, защото някой наоколо би могъл да я идентифицира. Имаме неприятности с хората, които предявяват фалшиви претенции за парите, и не искаме да ги дадем на който и да било, преди да сме разбрали коя е тя.

— С други думи, задръж парите под шапката ми, докато разбера нещо. Ако въобще разбера нещо.

— Имаш ги.

— Ще си ги заслужа. Отбий се пак и виж дали не съм научила нещо. Ще поразпитам наоколо.

Тя допи питието си и се обърна с усмивката си тип „забавлявате ли се?“, махна ми с ръка и се присъедини към партито. Очевидно детето нямаше нищо против да припечели малко пари. Щях да ги запазя за нея, докато тя поразпита наоколо. Не беше кой знае какво, но можеше да ми даде някаква нишка.

След час и половина и пет питиета се появи Мърей Кендид. Виждах го за първи път, но по начина, по който келнерите засноваха нагоре-надолу, фермерите се оживиха, можех да се досетя, че е дошъл шефът. Всички започнаха да се оглеждат, да намигват и подвикват приветствия, очаквайки в отговор усмивка, която да направи впечатление на околните.

Мърей Кендид не приличаше на човек, който е в рекета. Беше нисък и дебел, с розови бузи и лице, на което пишеше всичко за него. Приличаше на нечий любвеобилен чичо. Може би именно такъв човек трябваше да бъде в рекета. По петите му вървяха неотлъчно две горили и се държаха така, сякаш бяха членове на семейството. Бяха млади и облечени в безупречни смокинги. Раздаваха усмивки и стискаха ръцете на познатите, но по начина, по който оглеждаха всичко наоколо и държаха шефа си под постоянна закрила, можеше да се заключи, че са платени хрътки. Бяха силни, смели и гледаха самоуверено. Явно работата им харесваше. Бях готов да се обзаложа, че нито пият, нито пушат.

В този момент се появи оркестърът и прожекторът хвърли светло петно върху момичето на дансинга. Докато светлините угасваха, видях, че триото се насочваше към нишата в далечния ъгъл. Отиваха към мястото, което исках да разгледам по-отблизо… Офиса на Мърей Кендид. Изчаках танцът да свърши, погледах номера със стриптийза, след това платих сметката и си проправих път през разсвирепялата тълпа към нишата. Видях къс коридор с две врати. Едната беше стъклена. Над нея имаше надпис „Изход“. Другата беше метална, но покрита с лак, който наподобяваше рисунъка на дърво. Без брава. Това беше офисът на Мърей. Натиснах копчето и някъде зазвъня звънец, който аз не чух, но след няколко секунди вратата се отвори и единият от телохранителите ми кимна.