Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Бих искал да видя мистър Кендид. Тук ли е? — попитах аз.

— Да. Името ви, моля?

— Мартин. Хауърд Мартин от Де Мойн.

Той посегна към стената и взе слушалката на вътрешния телефон. Докато чакаше да се свърже, опипах вратата. Беше дебела около три дюйма и уплътнена със звукоизолираща материя. Доста приятно местенце.

Младежът окачи слушалката и влезе вътре:

— Мистър Кендид ще ви приеме.

Гласът му звучеше някак особено: безизразен, лишен от каквито и да било обертонове, с абсолютно равна интонация. Вратата зад мен се затвори тихо и се оказахме в антре, което имаше само едно украшение… друга врата. Той я отвори и аз влязох в кабинета.

Бях вече в средата на стаята, когато чух шум, обърнах се и видях как още една врата се затваря зад мен. Това място беше фрашкано с врати, но затова пък нямаше и следа от прозорци.

Мърей Кендид седеше наполовина скрит зад масивно дъбово бюро, което заемаше по-голямата част от стената. Зад гърба му бяха наредени снимки на танцьорки от неговото шоу и портрети на една дузина знаменитости. Всички бяха с автографи. Освен няколкото стола и дивана, на който се беше разположила другата горила, малкото радио и барчето, в стаята не видях никакви други мебели.

— Мистър Кендид?

Той се изправи с усмивка и протегна ръка. Поех я, като очаквах влажно и меко ръкостискане. Не беше такова.

— Мистър Мартин от… ъ-ъ-ъ… Де Мойн, нали така?

Казах му, че беше така.

— Седнете, сър. Какво мога да направя за вас?

Онзи на дивана, който едва ме беше погледнал, подхвърли равнодушно:

— Въоръжен е, Мърей.

Едва не ме сгащи със смъкнати панталони.

— Правилно, братко — съгласих се аз. — Полицай съм, от полицията в Де Мойн.

Казах го спокойно, но бях дяволски ядосан. Да забележи кобура под специално ушития костюм… Да, тези момчета бяха професионалисти, и то от дълго време.

Мърей се усмихна лъчезарно.

— Вие, пазителите на реда, без оръжие сте като голи. Сега ми кажете какво мога да направя за вас.

Облегнах се назад и запалих цигара, като исках да спечеля време. Когато изстрелях клечката в кошчето за боклук, бях готов да го метна.

— Искам няколко момичета за едно парти? В началото на месеца ще имаме конгрес и искаме да се повеселим.

Веждите на Мърей се повдигнаха от изненада нагоре и той почука с пръст по бюрото.

— Нещо не схващам добре. Казвате… момичета?

— Аха.

— Но как мога аз…?

Усмихнах му се пресилено.

— Слушайте, Кендид. Аз съм полицай. Момчетата ми се върнаха вкъщи от Ню Йорк и казаха, че са си прекарали чудесно времето. Споменаха, че трябва да се видя с вас, за да ми намерите няколко момичета.

Лицето му изразяваше пълна обърканост.

— С мен? Да, занимавам се с туристи, но каква връзка може да има всичко това с момичетата?! Аз, разбира се, не съм… ъ-ъ…

— Правя това, което ми казаха момчетата, мистър Кендид. Те ме посъветваха да се обърна към вас.

Той пак се усмихна.

— Страхувам се, че има някаква грешка, мистър Мартин. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

Той се изправи, показвайки с това, че разговорът ни е приключил. Този път не ми подаде ръка. Казах му довиждане и си сложих шапката, като позволих на горилата да ми отвори вратата.

Когато си тръгнах, момчето ми кимна любезно. Излязох и оставих вратата да се затвори зад гърба ми. Не знаех какво да мисля, затова отидох в бара и си поръчах едно питие. Когато го получих, вдигнах чашата — студена и влажна — и гледах тъпо как в нея се надигат и пукат мехурчета.

Студено и влажно. Така се чувствах целият. Там нямаше никакъв сейф, нищо, в което милият мистър Кендид би могъл да пази документацията, ако въобще имаше такава. Какво пък. Щом я няма тук, значи е на друго място. Добре… това беше нова карта, която си струваше да се разиграе.

Допих коктейла, взех си шапката и изчезнах от заведението. Въздухът на улицата не беше много свеж, но миришеше на милион долара след задуха в Зироу Зироу. На отсрещната страна се намираше Клем Хат, едно чудесно капанче, специализиращо се в морски дарове. Там можех спокойно да си поседя пред бара, да си пия бирата и същевременно да наблюдавам улицата. Влязох, поръчах си една дузина неща, малко бира и започнах да чакам.

Мислех си, че е минало доста време, но не беше така. Преди да съм изял и половината порция стриди, на входа на клуба се появи Мърей Кендид. Той постоя малко и после тръгна на запад. Крачеше повече като за работа, а не като за разходка. След минута вече го следвах по другия тротоар на около петдесет фута разстояние. На два пъти се спира да говори с някакъв тип и аз се преструвах, че ме интересуваше менюто, окачено на витрината на една кръчма. Не че се страхувах, че ще ме види… наоколо имаше твърде много хора, за да ме открои сред тях.