Едгар Уолъс - Червеният кръг

— Почти съм сигурен — отвърна Йейл.

— Трябва да попитам Пар — каза комисарят.

По телефона Пар (беше се завърнал от Франция) призна, че стенографът е бил местен човек, когото той наел по време на разследванията си в градчето. В бъркотията, настъпила след смъртта на Сибли, беше пропуснал да провери самоличността на човека. Спомняше си само смътно, че беше получил от него машинния препис с показанията на Сибли и че му беше платил за труда. Това беше всичко, с което можеше да помогне на следствието и информацията на комисаря почти не нарасна.

Дерик Йейл изчака полковникът да свърши телефонния разговор и по недоволния израз на лицето му разбра, че казаното от Пар няма особена стойност.

— Вие не си ли спомняте човека? — обърна се към него комисарят.

Йейл поклати глава.

— Беше с гръб към мен през цялото време, с лице към Пар.

Полковникът промърмори нещо за голямата безотговорност и продължи.

— Няма да се изненадам, ако вашият стенограф е бил пратеник на Червения кръг. Престъпна небрежност е било да се наема за такава важна работа човек с неустановена самоличност. Да, Пар се провали. Съжалявам много. Харесвам го. Вярно че е един от онези старомодни полицаи, които вие, надменните личности, почти презирате, че не притежава изключителни способности, но за времето си той беше забележителен полицай. Сега обаче ще трябва да си отиде. Вече е решено. Позволявам си да го споделя с вас, защото говорих и с Пар. Много съжалявам.

Тази вест не беше нова за Йейл. Знаеше я дори най-младият офицер в полицията.

Но най-незаинтересован изглеждаше самият инспектор Пар. Той продължаваше да върши обичайната си работа, сякаш не осъзнаваше предстоящата голяма промяна и дори когато заместникът му дойде да разгледа кабинета си, Пар го посрещна необикновено любезно.

Един следобед той случайно срещна в парка Джек Бирдмор. Джек беше изненадан от доброто настроение на дебелия малък човек.

— Е, инспекторе, наближаваме ли края?

Пар кимна.

— Мисля, че да. Моят край.

Това беше първата по-конкретна информация за оставката на инспектора, която Джек чуваше.

— Но вие сигурно няма да си отидете. Държите всички нишки в ръцете си. Те няма да бъдат толкова глупави да се разделят с вас в този критичен момент, освен ако не са изгубили надежда да заловят мошеника.

Пар си помисли, че „те“ отдавна бяха изгубили надежда, но становището на Управлението за него не подлежеше на обсъждане.

Джек заминаваше за своята къща в провинцията. Не беше ходил там от смъртта на баща си и сигурно не би отишъл и сега, ако не се налагаше да прегледа наемите на фермите. Тъй като работата не можеше да се свърши в града, а и имаше други неща, изискващи личната му намеса, той реши да преспи в имението, което освен с трагедията, свързваше и с други неприятни спомени.

— В провинцията ли отивате? — попита замислено Пар. — Сам?

— Да — отвърна Джек и, сякаш отгатвайки мислите на другия, попита нетърпеливо, — не бихте ли дошли с мен Пар? Бих се радвал, ако можехте да ми погостувате, но предполагам, че разследването на Червения кръг ще ви задържи в града.

— Струва ми се, че ще се справят много добре и без мене — мрачно каза Пар. — Да, мисля, че бих дошъл с вас. Не съм бил в къщата, откакто баща ви умря и ще се радвам да се поразходя дотам отново.

Той поиска още два дни отпуск и Главното управление на полицията, което с удоволствие би се отървало от него до края на живота му, се съгласи.

Тъй като Джек заминаваше още същата вечер, инспекторът се прибра вкъщи, приготви багажа си и го пресрещна на гарата.

Времето и пътищата не бяха подходящи за пътуване с кола и в крайна сметка инспекторът се съгласи, че е по-удобно да заминат с влак.

Преди да тръгне, той остави на Дерик Йейл една малка бележка, в която му обясняваше къде отива и в която накрая беше добавил:

„Възможно е да възникнат обстоятелства, изискващи моето присъствие в града. Не се колебайте да ме повикате в случай на нужда.“

Предвид този послепис, последвалото поведение на инспектор Пар не изглеждаше ни най-малко странно.

Инспекторът не се оказа приятен спътник. Той носеше със себе си цяла купчина вестници и прекара времето в четене на коментарите около Червения кръг. Джек се чудеше как можеше един толкова инертен човек да изпитва удоволствие от недоброжелателните критики по свой адрес, които пълнеха вестниците. Така му и каза.

Пар остави вестника на коленете си и свали пенснето.