Едгар Уолъс - Червеният кръг

По кой път се беше приближил убиецът? Отзад? Ножът беше забит право надолу и възможността нападателят да е минал зад Фройънт незабелязано, изглеждаше напълно правдоподобна. Но защо е тази ръкавица? Инспектор Пар я огледа внимателно. Това беше кожена ръкавица, от онези, които ползват шофьорите, при това доста износена.

Следващата му мисъл бе да се обади на комисаря. Както предполагаше, полковникът очакваше съобщението на Харви Фройънт.

— Значи той не ви се е обадил?

— Не. Какво се е случило?

Пар му разказа с няколко думи за произшествието и изслуша стоически почти безпаметната ярост на своя шеф от другия край на жицата. След това затвори телефона и се върна обратно в хола, където вече го чакаха хората му.

— Ще претърсим всяка стая на къщата — каза инспекторът.

След половин час той се върна.

— Е? — нетърпеливо попита Йейл.

Пар поклати глава.

— Нищо. Няма никой, чието място да не е тук.

— Как са влезли в стаята? Холът не е оставал празен, освен в минутата, когато Стиър дойде при нас.

— Може би има капак на пода — предположи Йейл.

— Във всекидневните в Уест Енд, Лондон, няма капаци на пода озъби се Пар.

Последвалото претърсване обаче даде изненадващ резултат. Отгръщайки единия край на килима, те откриха малък капак. Икономът обясни, че тъй като по време на войната всяка нощ е имало въздушни нападения, мистър Фройънт си построил бомбено убежище от бетон в долната част на винарната. До него се стигало по стълби, спускащи се под кабинета.

Пар слезе надолу по стълбите с една запалена свещ и се озова в малка като правоъгълник килия стаичка. Имаше врата, която беше заключена, но претърсвайки тялото на Харви Фройънт, те откриха необходимия ключ. Зад първата врата имаше втора, от желязо, която ги отведе на открито. Къщите бяха свързани с общ двор с храсти.

— Напълно възможно е да се влезе през вратата в долния край — отбеляза Йейл. — И мога да ви кажа, че убиецът е минал точно оттам.

Той освети с фенера земята пред себе си. После внезапно клекна и се взря.

— Тук има прясна стъпка, стъпка на жена!

Пар погледна през рамото му.

— Мисля, че няма съмнение — каза той. — Съвсем прясна е.

Изведнъж отстъпи крачка назад и ужасено възкликна.

— Господи, какъв дяволски заговор!

Неочаквано беше разпознал стъпката на Талия Дръмънд.

Дерик Йейл седеше, подпрял с две ръце главата си и четеше вестник. От сутринта беше прегледал цяла дузина, отваряйки ги един по един и захвърляйки ги зад себе си.

— „Пред очите на полицията“, „Некадърността на Главно управление на полицията“ — прочете Йейл и поклати глава. — Днес сутринта вестниците ще развалят настроението на нашия беден приятел Пар. Той беше почти толкова неспособен да предотврати престъплението, колкото и ние двамата с вас, мис Дръмънд.

Тази сутрин Талия Дръмънд изглеждаше малко бледа. Около очите се виждаха тъмни кръгове и общият й незаинтересован вид беше в противоречие с обичайната й жизненост.

— Щом сте в играта, сигурно очаквате да получавате и удари, нали? — попита студено тя. — Полицията не може да прави всичко, каквото си поиска.

Йейл я погледна с любопитство.

— Май не сте голяма почитателка на полицейските методи, мис Дръмънд.

— Бих казала никак — отвърна Талия и остави пред него купчина писма. — Надявам се, че не очаквате да защитавам качествата на полицията.

Йейл тихо се засмя.

— Вие сте странно момиче. Понякога ми се струва, че по рождение сте лишена от чувство на състрадание. Впрочем не работехте ли преди при Фройънт?

— Да — кратко каза тя.

— И живяхте известно време в къщата?

Талия не отговори, но сивите й очи се втренчиха в неговите.

— Да, живях известно време. Защо питате?

— Чудя се дали сте знаели за съществуването на подземната стая — попита безгрижно Дерик Йейл.

— Разбира се, че знаех. Бедният мистър Фройънт не криеше предвидливостта си. Поне десетина пъти ми е казвал колко пари му е струвала — и тя се усмихна.

За момент Йейл се замисли.

— Къде обикновено стояха ключовете за бомбеното скривалище?

— В бюрото на мистър Фройънт. Предполагате, че съм имала достъп до тях и че съм замесена в снощното убийство?

Той се засмя.

— Не предполагам нищо. Просто питам и тъй като изглежда знаете много повече от другите, които живеят тук, моето любопитство е напълно оправдано. Мислите ли, че е възможно да се повдигне безшумно капакът на пода?