Алън Фолсъм - Претендентът

Реймънд беше отговорил същото, което си беше намислил да каже във влака, ако случайно бяха проверили багажа му и бяха открили пистолета. Беше се престорил на изненадан и им беше казал, че няма представа откъде се е взел пистолетът. Все пак беше прекарал доста време във влака. Беше ходил до вагон-ресторанта, до тоалетната, беше ставал да се поразтъпче. Всеки можеше да го е пъхнал в чантата му. Най-вероятно Донлан, като резерва в допълнение към собствения му пистолет. Беше отговарял сериозно и с подчертано чувство за невинност, като продължаваше да твърди, че е жертва на престъпление, а не престъпник. Полицаят му беше благодарил за съдействието и го беше оставил на мира. Реймънд поне си беше спечелил малко време.

Въпросът сега беше точно колко време ще им отнеме да разберат, че ги беше излъгал. В момента, в който станеше това, вниманието им към всички останали подробности щеше да се засили неимоверно. С колко време разполагаше, преди да се свържат с полицията в Чикаго, да разпитат за пистолета и да проверят дали Реймънд има полицейско досие или заповед за задържане при тях? И най-сетне, независимо колко убийства бяха извършени в Чикаго през изминалия уикенд, колко време щеше да мине, преди да свържат всичко това със случая с двамата мъже, застреляни в шивашкото ателие на Пиърсън Стрийт? Освен всичко останало, щяха да отбележат и калибъра на оръжието. След колко време полицията в Чикаго щеше да поиска балистична експертиза на рюгера? И въпреки че по пистолета нямаше отпечатъци, дали щеше да им отнеме много време да започнат да свързват фактите и да се запитат каква е връзката между секретните ключове, скорошните му пътувания извън страната, убитите в Чикаго, целта на пътуването му до Лос Анджелис и самолетния билет за Лондон?

10:50 вечерта

Реймънд рязко се извърна, прекоси килията и се отпусна на леглото, като си мислеше колко малка е вероятността последователно да му се стоварят толкова неприятни съвпадения. Някак си се беше озовал в същия влак, в същия вагон и на същата маса за карти с някакъв друг човек, издирван толкова сериозно от полицията, че когато бяха разбрали за присъствието му във влака, бяха изпратили цивилни агенти от полицейското управление в Лос Анджелис да се качат посред нощ, за да не успее да избяга. После този човек беше взел точно него за заложник — от всички останали пътници. Броени секунди по-късно полицаите бяха видели как Реймънд се качва в откраднатата от похитителя му кола и бяха заключили, че са съучастници. И макар че изобщо не отговаряше на истината, то беше причината да е в тази килия.

Реймънд ядосано стисна зъби. Всичко беше толкова внимателно планирано. Беше сам, пътуваше без багаж и оръжията му предварително го чакаха на необходимите места. С един-единствен мобилен телефон беше в състояние да поддържа необходимата връзка с баронесата.

Тази привидно проста задача се беше превърнала в абсурдна, немислима поредица от събития; тук трябваше да се добави и раздразнението му от факта, че не можа да открие френския адрес на сейфа, който отваряха ключовете, нещо напълно непредвидимо, защото инструкциите в пликовете, където бяха съхранявани самите ключове и които той беше прочел и унищожил, трябваше да съдържат този адрес, но се оказа, че не е така, и в крайна сметка…

Той спря, озарен от едно внезапно прозрение: всичко това изобщо не беше случайно. Беше неизбежно. Руснаците го наричаха „судьба“. Точно за това беше подготвян и предупреждаван още от детството си че Бог постоянно ще го изпитва, през целия му живот, и че изпитанията ще проверяват неговата смелост и вярност на каузата, неговата издръжливост и съобразителност, неговата воля да надмогне дори най-трудните обстоятелства. Досега винаги беше побеждавал. И макар че победата му се струваше невъзможна в сегашната ситуация, тя всъщност беше неизбежна.

Мисълта го успокои и Реймънд осъзна, че въпреки пълния мрак наоколо той разполага с лъч надежда, с нещо, което работи за него — грешката, която бяха допуснали полицаите с убийството на Донлан. Не го интересуваше защо са я направили; интересуваха го последствията. Беше се досетил от звука на единствения изстрел, долетял от горния етаж. Предположението му беше потвърдено от изражението и поведението на младия Джон Барън, когато се беше качил в тяхната кола минута след изстрела. Окончателното потвърждение беше бързият и яростен отговор на Барън, докато разпитваха Реймънд в ареста и той го беше попитал дали е добре. Така че, да, полицаите наистина бяха убили Донлан. И да, Барън наистина беше потресен от това. Реймънд все още не знаеше как ще успее да използва тази информация, но Барън беше ключът към всичко — слабото звено. Беше млад, емоционален и измъчван от собствената си съвест. Барън беше човек, който при правилно стечение на обстоятелствата можеше да бъде използван.