Алън Фолсъм - Претендентът

Дни наред Джон живееше в същото състояние на шок, ужас и удивление, което изпитваше сега, като се опитваше да осмисли станалото и да намери място за Ребека. После шокът се превърна в унищожително чувство за вина. За всичко беше виновен той, нямаше съмнение. Ако си беше стоял у дома, можеше да направи нещо, за да предотврати трагедията. Не биваше да излиза с приятели. Беше изоставил майка си, баща си и сестра си и те бяха платили за това. Само ако си беше стоял у дома. Само ако. Само ако.

После чувството за вина се трансформира в дълбок гняв — и точно тогава беше пожелал да стане полицай и собственоръчно да се разправи с всички подобни убийци. Чувството се задълбочи през следващите дни, седмици и месеци, през които убийците така и не бяха открити.

Преди трагедията Джон Барън следваше ландшафтна архитектура и се канеше да започне да проектира градини — негова мечта от дете.

След убийството на родителите си веднага се беше прехвърлил в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, за да бъде по-близо до Ребека и да изкара бакалавърска степен по английски език като подготовка за изпитите в университета, където щеше да учи наказателно право; представяше си как един ден става прокурор или дори съдия, за да се бори с престъпността по този начин.

Но тъй като парите от застраховката „Живот“ на родителите му почти бяха свършили, а разходите за Ребека ставаха все по-големи, трябваше да си намери работа на пълно работно време — и той не се поколеба да я потърси в ПУЛА, като бързо и целенасочено премина през полицейската академия и службата на патрулен полицай.

След като беше работил в ПУЛА само пет години, вече беше член на прочутия Отряд 5–2 с неговата стогодишна история и беше достигнал момента, в който се изкачи по онази рампа в изоставения гараж, рамо до рамо с легендарния Ред Макклачи, в преследване на опасен убиец. Това беше работата мечта за всяко ченге в Лос Анджелис и вероятно за половината от всички полицаи в света и той беше стигнал до нея само с упорита работа, със собствената си интелигентност и дълбокото чувство за отговорност към живота, който сам си беше избрал.

А после всичко се беше сринало за един-единствен миг — точно както и собственият му живот беше разбит на парчета през онази ужасна нощ преди осем години.

— Защо? — извика той на глас. — Защо?

Защо, след като Донлан вече беше обезоръжен и окован с белезници? Какво правосъдие беше това? По какви правила живееха тези хора? Дали не наказваха всички престъпници без съд и присъда? Дали пък точно затова не оставаха в отряда до живот и не полагаха клетва за вярност? Никой никога не напускаше 5–2. Това беше свещено правило.

Барън отвори бирата и отпи голяма глътка. После видя снимката в рамка, която беше поставена на масата до хладилника. Той и Ребека, снимани в санаториума „Св. Франсис“. Бяха прегърнати и се смееха. Имаше и надпис: „Брат и сестра на годината“. Не си спомняше кога бяха направили снимката, нито дори защо ги бяха удостоили с тази титла — може би поради факта, че той беше най-честият посетител на свижданията. Днес някак си беше успял; за утре дори не искаше да мисли.

А после изведнъж го обзе странно спокойствие, защото осъзна, че правилата на отряда нямат значение. В живота му никога повече нямаше да има място за хладнокръвни убийства, особено пък от страна на полицията. В този момент той осъзна нещо, за което си беше затварял очите още от мига, в който застреляха Донлан — че знае какво трябва да направи. Да намери санаториум извън Лос Анджелис, където могат да лекуват Ребека, после да я вземе и да си тръгне. Беше най-новият член на Отряда 5–2, а сега щеше да стане и първият в историята му, който го беше напуснал.

Паркър Сентър, ПУЛА, Вторник, 12 март, 10:45 вечерта

Реймънд стоеше до вратата на килията и се взираше в тъмния коридор. Беше облечен в оранжев гащеризон е надпис на гърба „Затворник“. В килията му имаше умивалник, легло и тоалетна, като и трите се виждаха от коридора. Нямаше представа колко други задържани имаше в това крило, нито какви престъпления бяха извършили. Знаеше само, че нито един от тях не може да бъде като него. Днес, а може би и изобщо. Поне не в Америка.

„Имате право на адвокат“ — така му беше казал огромният чернокож полицай, докато го бяха арестували. Адвокат? Каква полза щеше да има от него сега? Особено в този момент, когато стените около него сякаш започнаха да се приближават. Реймънд го бе очаквал. Този процес беше започнал още когато същият огромен чернокож полицай беше дошъл да го разпитва за пистолета „Рюгер“.