Алън Фолсъм - Претендентът

Халидей го беше попитал дали е добре. Дали е добре?! Господи боже. Бяха изминали почти петнайсет часа, откакто се беше качил на „Саутуест Чийф“ в Барстоу заедно с Марти Валпарайсо, и почти десет, откакто се беше изкачил по рампата в онзи гараж с пушка в ръцете рамо до рамо с Ред Макклачи, а после Валпарайсо, баща на три деца, беше пристъпил към един окован с белезници човек и го беше прострелял в главата.

Барън вдигна лице към душа, сякаш самата сила на водната струя беше достатъчна да изтрие ужасния спомен. Не се получаваше. Ужасът ставаше по-силен. Острата експлозия на пистолетния изстрел продължаваше да отеква в главата му. Отново и отново виждаше как трупът на Донлан се свлича на пода. Всеки път това ставаше по-бавно, докато не се превърна в изящен балет на забавен кадър — като демонстрация на гравитацията, която неумолимо започва да влияе на човешкото тяло в момента на смъртта.

После идваше и останалото — лица, думи и образи, които го заливаха като порой.

— Представя се за Реймънд Торн. Твърди, че е забравил документите си за самоличност във влака.

Лий седеше на предната седалка и четеше от бележника си, докато Халидей изкарваше полицейската кола от паркинга. Барън беше седнал отзад, до окования с белезници и все още ядосан заложник-арестант, като полагаше отчаяни усилия никой да не забележи шока и неописуемия ужас, който го бе обзел.

— Твърди, че е американски гражданин, роден в Унгария. — Лий се обърна с лице към Барън. — Живее на Осемдесет и шеста западна улица, номер двайсет и седем, в Ню Йорк. Твърди, че работи като представител на немска софтуерна компания. Пътува постоянно. Казва, че е хванал влака до Лос Анджелис, защото летището в Чикаго било затворено заради снежна буря. Във влака се запознал с Донлан.

— Не твърдя, че съм американски гражданин — сопна му се Реймънд. — Аз съм американски гражданин. Освен това съм жертва. Бях отвлечен и взет за заложник. Тези хора бяха във влака. Видяха как стана. Защо не ги попитате?

Колата излезе от гаража и изведнъж се озова на ярката слънчева светлина, където ги чакаше цяла редица от камиони със сателитни предаватели и многобройни телевизионни репортери. Когато Халидей ги доближи, няколко униформени полицаи им разчистиха пътя, така че те излязоха необезпокоявани на улицата и поеха към центъра, където в Паркър Сентър се намираше полицейското управление.

Барън ясно си спомняше сериозните лица на Лий и Халидей, които бяха седнали отпред в колата. По времето на убийството бяха на долния етаж. Вече знаеше, че те са били наясно точно какво ще стане още в момента, когато бяха изкарали Реймънд оттам, за да го свалят по аварийното стълбище. Това означаваше, че екзекуцията на хора като Донлан не беше нещо необичайно за работата им и че те очакваха от Барън, като един от тях, просто да се подчини на нарежданията. Но грешаха. Адски грешаха.

Барън рязко спря водата и излезе от кабинката. Избърса се и механично се обръсна. Съзнанието му беше твърде заето да обработва сложно преплетените събития от часовете, които бяха изминали, след като Валпарайсо натисна спусъка. Сред тях изпъкваха два незабравими момента.

Първият беше, когато Халидей караше през тълпата от журналисти пред гаража и той забеляза ниския млад мъж, облечен с обичайното си измачкано синьо сако, безформени бежови панталони и очила с рогови рамки, който беше пристъпил към колата и внимателно беше разгледал хората в нея. Дан Форд си беше такъв — по-агресивен от всеки друг репортер в този град. А когато се загледаше вторачено в нещо, просто нямаше как да не направи впечатление, защото беше едноок. Носеше стъклена протеза, която почти не се забелязваше, освен ако не започнеше да се взира в нещо със здравото око, сякаш искаше да бъде сигурен, че наистина вижда това, което вижда. Точно така беше направил, докато го подминаваха с колата. И след като го беше забелязал, Барън притеснено се беше извърнал встрани.

Не беше само защото Форд работеше във всекидневника „Лос Анджелис Таймс“ и на двайсет и шест, възрастта на самия Барън, вече беше най-уважаваният полицейски репортер в града — човек, който винаги пишеше само истината и познаваше детективите от почти всички осемнайсет полицейски района в града. А защото двамата с Джон Барън бяха най-близки приятели още от началното училище. Точно затова се беше извърнал толкова бързо, когато Форд доближи тяхната кола. Защото знаеше, че Форд веднага ще забележи ужаса и отвращението в очите му и ще разбере, че току-що се е случило нещо чудовищно. А после нямаше да се колебае да го попита какво е било то.