Алън Фолсъм - Претендентът

— Всичко наред ли е, мистър Барън? — разтревожи се сестра Рейносо, дотича до мрежата и надникна през нея.

— Просто имате числено превъзходство, сестро. — Барън се изправи, усмихна се насила и погледна встрани към края на игрището. — Хайде, Ребека, те са две срещу един. Не искаш ли да ми помогнеш? Направо ме разбиват.

— Да, Ребека, ела — каза сестра Рейносо и заобиколи мрежата. — Брат ти наистина има нужда от помощ.

Ребека Хена Барън стоеше на тревата и наблюдаваше брат си, а лекият ветрец си играеше с тъмната й коса, прибрана на конска опашка. Държеше ракетата си за бадминтон така, сякаш я виждаше за пръв път през живота си.

Барън се изправи и я доближи.

— Знам, че не ме чуваш, но знам и че разбираш какво правим. Искаме да играеш с нас. Ще дойдеш ли?

Ребека се усмихна мило, после сведе очи и поклати глава. Барън си пое дълбоко въздух. Тя никога не излизаше от това състояние — тъгата, която напълно обгръщаше живота й, не й позволяваше да направи първата крачка към света.

Ребека вече беше на двайсет и три години, но не беше проговаряла или давала знак, че чува какво й говорят, откакто беше видяла трима крадци да застрелват родителите им в дневната на тяхната къща в Сан Фернандо преди осем години. Тогава тя беше на петнайсет. От този момент умното, забавно и буйно хлапе, с което беше прекарал живота си, се превърна в сянка на човешко същество, безкрайно крехко и уязвимо. Изглеждаше безпомощна като малко дете, тъй като всичките й способности за общуване и разбиране бяха погребани под исполинската тежест на тази травма. От друга страна, остроумната му, интелигентна по-малка сестра сякаш надничаше иззад тъмната пелена всеки път, когато той дойдеше на свиждане. Многобройни психиатри, които засега не бяха постигнали никакъв успех, включително и сегашната й лекуваща лекарка Джанет Фланъри, го бяха уверили, че ако по някакъв начин успеят да отключат душата й и да надигнат пелената, тя ще се измъкне от този ужасен пашкул като пъстра пеперуда и ще заживее пълноценно. Но засега не се беше случило нищо подобно. Нямаше никаква видима промяна.

Барън повдигна брадичката й, взря се в очите й, и се опита да се усмихне.

— Ей, всичко е наред. Ще поиграем друг път. Обещавам. Обичам те. Нали знаеш, че те обичам?

Ребека се усмихна, после наклони глава встрани и го огледа внимателно. На лицето й се настани притеснено изражение. Най-сетне тя постави показалеца си първо на своите устни, а после на неговите. Това означаваше, че и тя го обича. Но той прочете в очите й, които не се откъснаха от неговите нито за миг, че тя беше разбрала за ужасното преживяване, което беше разтърсило самия него.

3:35 следобед

Барън спря на паркинга на „Трифти Драй“, евтината обществена пералня, където носеше дрехите си на пране и химическо чистене. Опитваше се да се държи нормално, за да се отърси от травмата от убийството на Донлан и да помисли логично какво да предприеме от тук нататък. Мобилният му телефон звънна и той отговори автоматично:

— Барън слуша.

— Джон, обажда се Джими.

В гласа на Халидей се долавяше възбуда и напрежение.

— Следователите са проверили влака. Намерили са чантата на Реймънд. Никаква жертва не е бил.

— Какво искаш да кажеш?

— В чантата му са намерили автоматичен пистолет „Рюгер“ четирийсети калибър и два пълнителя за него.

— Господи — възкликна Барън. — С неговите отпечатъци?

— По пистолета нямало отпечатъци. Никакви.

— Значи е носил ръкавици?

— Може би. Сега проверяват останалите неща от чантата. Полчак ще пусне отпечатъците и снимката му на полицейското управление в Чикаго, за да види дали имат нещо за него, а Лий ще дойде да го разпита. Ред нареди да не раздуваме историята, докато не научим повече. Да не казваме нищо на медиите, нито пък на някой друг.

— Ясно.

— Джон… — продължи Халидей с малко по-различен тон.

Барън го позна — беше същата загриженост, която беше проявил по-рано днес, когато се канеха да арестуват Донлан.

— Това, което се случи днес, наистина не беше леко. Но всички влязохме в отряда по този начин. Ще свикнеш. Просто се иска малко време.

— Аха.

— Добре ли си?

— Аха.

— Ще ти се обадя, ако има нещо ново за Реймънд.

7:10 вечерта

Едно дълбоко вдишване. После още едно.

Джон Барън затвори очи, облегна се на стената на банята в малката къща в квартала Лос Фелис, в която живееше под наем, и остави водата да се сипе върху него.

„Всички влязохме в отряда по този начин“, беше казал Халидей. „Всички“? Значи беше имало и други такива убийства. Господи боже, от кога ли продължаваше това?