Алън Фолсъм - Претендентът

Кафене „Холивуд“, булевард „Сънсет“, Лос Анджелис, Сряда, 13 март, 1:50 сутринта

— Нека да повторя всичко още веднъж — каза Дан Форд, нагласи очилата с рогови рамки на носа си и прелисти смачкания джобен бележник, в който си записваше всичко. — Имената на другите картоиграчи са Уилям и Вивиън Удс от Мадисън, щата Уисконсин.

— Да — отвърна Джон Барън и се огледа.

Бяха в сепаре в дъното на ресторанта, в който нямаше почти никакви други хора. Единствените изключения бяха трима тийнейджъри, които се кикотеха на една маса до вратата, и сервитьорката със сребриста коса, която си говореше с двама служители от газовата компания, които очевидно току-що бяха приключили смяната си.

— Името на кондуктора е Джеймс Линч от Флагстаф, щата Аризона. — Форд пресуши чашата си с кафе. — Работил е в железопътната компания „Амтрак“ седемнайсет години.

Барън кимна. Когато Форд му се беше обадил у дома някъде след единайсет, той му беше обещал подробности за събитията в „Саутуест Чийф“ и имената на замесените хора, които засега не бяха споделяни с медиите, за да не се попречи на разследването и уведомяването на роднините. Барън още не беше заспал — седеше и гледаше телевизия, след като беше изгубил последните няколко часа да си блъска главата как да напусне отряда и да се измъкне от Лос Анджелис. Къде да замине и как да го направи по възможно най-добрия начин за Ребека. Беше потърсил по телефона нейната психиатърка д-р Джанет Фланъри и когато телефонът иззвъня, си беше помислил, че е тя. Обаждаше се Дан Форд, за да провери как се чувства Барън след първата си истинска работна смяна в отряда и да го попита дали може да му разкаже какво се е случило.

Канеше се да попита дали Форд вече е говорил с Лий, Халидей или някой от останалите, но се спря навреме. Дан Форд беше най-добрият му приятел, така че все някога трябваше да поговори с него — и ако нямаше нищо против да остави за малко своята французойка Надин, за която се беше оженил преди две години, но продължаваше да я нарича „младоженка“ и да я глези като такава, можеше да поговори с него още сега. По този начин щеше да отвлече мислите си от репортажите за убийствата в експреса, преследването и смъртта на Франк Донлан, които вървяха по всички телевизионни канали. Отново и отново показваха влака, спрян насред линията, както и чувалите с телата на Бил Удс и кондуктора. Беше видял паркинга и синия форд с Халидей на шофьорското място, беше зърнал и самия себе си на задната седалка с Реймънд, докато колата си пробиваше път през тълпата журналисти.

Беше видял и колата на съдебния лекар, която отнасяше тялото на Донлан в моргата, както и пресконференцията в полицейското управление, на която Ред Макклачи стоеше до началника на полицията Луис Харуд, а Харуд повтаряше за журналистите версията за „самоубийството“, измислена от Валпарайсо. Както и беше предположил Барън, тя веднага беше станала официална.

— Така нареченият „заложник“ се е представил като — Форд отново погледна в бележките си… — Реймънд Торн от Ню Йорк. В момента е в ареста, докато самоличността му не бъде установена със сигурност.

— Днес сутринта в осем и половина ще разгледат неговия случай — обясни Барън. — Или ще го пуснат да си ходи, или не. Зависи какво ще открият дотогава.

Беше ясно, че заповедта на Ред да не се вдига шум за автоматичния пистолет „Рюгер“, открит в багажа на Реймънд, се спазва — ако някой извън полицейското управление изобщо знаеше за оръжието, това би бил Дан Форд.

Барън сведе поглед към чашата с кафе, която държеше с две ръце. Дотук се беше справил добре, като беше съобщил на Форд само най-нужната информация и не беше позволил на чувствата си да изплуват на повърхността. Не знаеше още колко време ще издържи. Чувстваше се като наркоман. Ако скоро не си получеше дозата, щеше да се побърка. А дозата в неговия случай щеше да бъде да погледне Форд в очите и да му разкаже всичко.

Независимо от професията му на репортер Дан Форд беше единственият човек на света, от когото нямаше тайни и който се беше грижил за него като брат от деня, в който бяха убили родителите му, и не беше спрял да се грижи за него дори когато замина да следва на другия край на страната, в Северозападния университет.

Беше продължил да му помага да се справи с безумно заплетената мрежа от държавни и щатски комисии, застрахователни компании и организации, за да може Ребека да остане в „Св. Франсис“ и продължителното й скъпо лечение да не бъде прекъснато.