Алън Фолсъм - Претендентът

Барън искаше да си тръгне точно в този момент, просто да се изправи и да излезе от кафенето, но не можа да го направи. Думите на Валпарайсо сякаш сами излязоха от устата му по същия начин, по който ги беше повторил началникът на полицията Харуд по телевизията.

— Никой не разбра. Донлан някак си беше успял да скрие пистолет двайсет и втори калибър с къса цев в панталоните си. Когато се опитахме да го свалим по стълбите, той измъкна едната си ръка от белезниците, извика: „Аз бях до тук“, видяхме пистолета и — бум.

Дан Форд го изгледа вторачено.

— Просто така?

Барън твърдо отвърна на погледа му.

— Не знам как трябва да бъде по принцип. Никога не бях виждал някой да се самоубива.

3:13 сутринта

Барън лежеше в тъмното и се опитваше да забрави как е излъгал Дан Форд, как обяснението на Валпарайсо за убийството на Донлан изригна от него, сякаш го беше измислил сам. Лъжата му го беше ужасила почти толкова, колкото самото убийство, и той си беше тръгнал възможно най-бързо, като се беше насилил да погледне Форд в очите и да му каже, че е смъртно уморен, а после беше дал на сервитьорката банкнота от двайсет долара за кафетата, които струваха четири и петдесет, просто защото не можеше да издържи да чака рестото. После се бе качил в отлично запазения си „Форд Мустанг“, модел 1967-а, и се бе прибрал.

Когато влезе вкъщи, първо провери телефонния си секретар. Имаше две записани обаждания. Първото беше от Халидей, който беше звънял малко след като бе излязъл за срещата си с Дан Форд, за да му каже, че Лий е ходил при Реймънд в Паркър Сентър и че тяхната „жертва“ е отрекла да знае за автоматичния пистолет, намерен в чантата му. Нещо повече — нито пистолетът, нито пълнителите за него носеха някакви отпечатъци. Бяха идеално чисти, сякаш човекът старателно ги беше избърсал след употребата или пък беше носил ръкавици, когато беше стрелял с тях.

— Не му е чиста работата, Джон — завърши Халидей. — Не знам какво точно не е наред, но ще разберем. Ще се видим утре сутринта.

Второто обаждане беше от д-р Фланъри. Беше твърде късно да я търси по телефона, така че щеше да се наложи да изчака до сутринта, точно както трябваше да изчака началото на работното време, за да започне кампанията за напускане на отряда. Как точно щеше да го направи и къде щеше да отиде зависеше най-вече от мястото, което можеше да намери за Ребека. Само д-р Фланъри можеше да му намери такова.

И така, в края на този втори най-ужасен ден в живота си Барън най-сетне успя да си легне.

3:18 сутринта.

Но сънят не идваше. Вместо това го измъчваше парещият въпрос как се бе превърнал в такъв самотник, че да е в състояние да разговаря с един–единствен човек на света. Приятелите му от младежките години, от гимназията и колежа бяха поели по свой път, а собственият му живот — макар и горе-долу подчинен на идеята, че ще завърши наказателно право — се ръководеше най-вече от чувството за отговорност към Ребека.

Трябваше да си намери сигурна работа и да бъде възможно най-добър в нея, което и беше направил, постъпвайки в полицейското управление в Лос Анджелис. И макар че между него и патрулните полицаи и детективите, с които работеше, се развиваха някакви отношения, никога не оставаше достатъчно дълго, за да се получи истинското приятелство, което изисква години споделен опит. Нямаше и подходящ човек в средите, където хората обикновено търсят съвет — сред роднините, в църквата или дори в кабинета на психоаналитика.

И двамата с Ребека бяха осиновени. Доведените им родители бяха съответно от Мериленд и Илинойс, а техните родители пък отдавна бяха починали. Те рядко говореха за останалите членове на семейството си и още по-рядко им се обаждаха, така че и да имаше далечни лели, чичовци или братовчеди, Реймънд не го знаеше. Доведеният му баща беше евреин, а майка му — католичка, така че бяха отгледали осиновените си деца без никакво религиозно възпитание; нямаше и пастор, свещеник или равин, на когото да се изповяда. Фактът, че за Ребека се грижеха монахини, беше чиста случайност — просто санаториумът „Св. Франсис“ беше най-доброто и вероятно единственото място наблизо, което можеше да си позволи. Колкото до психоаналитиците, през осемте години, откакто беше в санаториума, Ребека беше сменила петима специалисти и нито един от тях, дори сегашната д-р Фланъри, която изглеждаше най-способна, не беше успял да й помогне да направи първата крачка, за да се измъкне от блатото на депресията. Този факт го подтикваше да мисли, че и в тази посока няма да открие нищо полезно.