Алън Фолсъм - Претендентът

7:52 сутринта.

Минаха един етаж, после още един.

Шерифите гледаха право пред себе си. Стояха със стиснати челюсти, на коланите им в охлузени кобури висяха пистолети, палки и белезници, на яките на ризите им бяха закрепени микрофоните на радиостанции, а напомпаните им мускули и хладните като стомана изражения подсказваха очевидното: че бяха напълно подготвени да вземат всички необходими мерки, ако затворникът им започне да създава проблеми.

Но Реймънд знаеше, че въпреки целия си имидж те не бяха нищо повече от държавни служители на заплата. Неговата мотивация, от друга страна, беше неизмеримо по-силна и невероятно по-комплексна. А когато се добавеше към продължителността и интензивността на обучението му, разликата между него и тях ставаше космическа.

7:53 сутринта

Нито един от двамата помощник-шерифи не видя как Реймънд ловко завъртя китките си и освободи първо едната, а после и другата си ръка от белезниците. Нито един от двамата не видя как лявата му ръка се стрелна и разкопча кожения кобур на по-близкия шериф, в който беше 9-милиметровата му берета. Те доловиха опасността едва в следващата част от секундата и започнаха да се обръщат… но вече беше твърде късно. Беретата се стрелна първо зад ухото на единия шериф, а после на другия с мълниеносна бързина.

Оглушителният гърмеж на изстрелите изпълни тясното пространство на асансьора и затихна точно в мига, в който клетката стигна до определения етаж и спря. Реймънд спокойно натисна бутона за най-горния етаж и асансьорът отново потегли. Убиецът не обърна внимание на стоновете на жертвите, точно както не обръщаше внимание на сладникавата миризма на барута и на кръвта, която бавно пълзеше по пода на асансьора. Той свали оранжевия си затворнически гащеризон и навлече панталоните и ризата на първия шериф. После взе пистолетите и на двамата и се изправи, като успя дори да оправи униформата си, преди асансьорът да спре.

Вратата се отвори незабавно към широк коридор, изпълнен с хора. Реймънд бързо докосна бутона за най-долния етаж и пристъпи навън. Половин секунда по-късно вратите на асансьора се затвориха зад него и той потъна в тълпата, като търсеше най-близкото стълбище.

7:55 сутринта.

Сградата на съда беше на две пресечки по-надолу от Паркър Сентър, от другата страна на улицата, и Барън измина разстоянието бързо. Не можеше да се отърси от обзелия го безумен гняв към отряда, към истинската същност на тези мъже, които толкова хладнокръвно бяха унищожили не само Донлан, но и него самия. В същото време по-практичната му половина настояваше, че ще му отнеме известно време да премести Ребека, и докато не дойдеше моментът, в който да я качи в колата и да натисне газта, можеше само да продължи да играе тяхната игра, да си върши работата и да не издава намеренията си.

7:58 сутринта.

Облечен в униформата на убития шериф, затъкнал автоматичните пистолети в колана си, Реймънд тичаше надолу по аварийното стълбище. Изведнъж спря. Мъж с джинси и черно яке се изкачваше нагоре по стъпалата. Нямаше значение кой беше и какво правеше там. Просто Реймънд имаше нужда от нещо, с което да покрие униформата и пистолетите. А черното яке щеше да свърши работа.

Реймънд незабавно се спусна надолу.

Две стъпала. Три. Четири. Човекът беше точно до него. Реймънд му кимна, докато се разминаваха.

След секунда вече се беше обърнал и отново се изкачваше.

8:00 сутринта.

Скрил двата пистолета под черното яке, Реймънд бутна вратата на аварийното стълбище и излезе в общия коридор. Той също гъмжеше от хора.

Той тръгна по него, като се опитваше да се държи като човек с ясна и непосредствена цел. Навсякъде се виждаха табели. Бяха означени различните съдебни зали, тоалетните, асансьорите. Но самият брой на хората навсякъде около него го забавяше, което беше неприятно, защото времето му изтичаше все по-бързо. Труповете на шерифите сигурно вече бяха открити, както и оранжевият затворнически гащеризон. Сградата всеки момент щеше да се изпълни с цяла армия от полицейски служители.

— Ей, ти!

Към него се доближаваше съдебен пристав с микрофон на радиостанция, закачен на яката на ризата. Този човек не можеше да бъде заблуден от черното яке. За него то по-скоро привличаше вниманието от униформата. Реймънд не му обърна внимание и продължи по пътя си.

— На теб говоря! Човекът с шерифските панталони!

Приставът идваше все по-близо. Реймънд хвърли поглед назад и го видя да казва нещо в микрофона на яката си. Тогава просто спря, обърна се и стреля от упор с двата пистолета едновременно. Гърмежите разтърсиха коридора. Приставът залитна встрани, после се просна по гръб и преобърна инвалидната количка на някакъв старец. Хората се разпищяха и се втурнаха да бягат, като търсеха къде да се скрият. Реймънд бързо се отдалечи.