Алън Фолсъм - Претендентът

Стаята на Отряд 5–2, 8:02 сутринта

— Тръгваме веднага! Барън трябва да е там! — извика Халидей, тресна слушалката на телефона и се втурна към изхода.

Полчак вече тичаше по коридора.

Наказателен съд, 8:03 сутринта

Барън си пробиваше път през обезумялата от паника тълпа. Навсякъде тичаха ужасени хора, които се опитваха да избягат по-далеч от изстрелите, изскачаха от кафенето и асансьорите, изсипваха се от коридорите и изходите на аварийните стълбища. Не знаеше нищо друго освен това, което му беше предал Халидей по радиото: че двамата шерифи, които бяха ескортирали Реймънд, са убити, а на горния етаж са чути изстрели.

— Божичко! — прошепна той на себе си.

Личните му терзания за момент отстъпиха място на реалната опасност и прилива на адреналин, който я съпътстваше.

Почти в същия миг мъж с черно яке си проби път покрай него сред тълпа от други хора, които излизаха от аварийното стълбище. Барън направи още една крачка, преди да осъзнае кой е той. Завъртя се навреме, за да види как Реймънд си пробива път към изхода, като разблъсква хората пред себе си.

Барън измъкна своята берета и се втурна след него, като разбутваше тълпата. Излезе навън и видя, че Реймънд тича по дългата рампа за пешеходци, която се виеше на зигзаг към паркинга. Навсякъде се виждаха и хора в полицейски униформи.

— Черно яке! — излая Барън по радиостанцията си. — Движи се към паркинга!

Реймънд изскочи на паркинга, без да спира да тича, после излезе на улицата, като използваше тълпата за прикритие. Част от секундата по-късно Барън го последва през двойните врати. Халидей и Полчак си пробиваха път към тях.

— Ти! С черното яке! Не мърдай! — извика женски глас зад тичащия Реймънд.

Той се завъртя, ръката му се стрелна под якето и улови откраднатата берета. Жена в полицейска униформа стоеше на десетина метра от него с насочен пистолет.

— Внимавай! — изкрещя Барън, но вече беше твърде късно.

Бум! Бум!

Реймънд стреля бързо, два пъти. Полицайката залитна назад и падна на асфалта, а пистолетът й гръмна веднъж напосоки.

Реймънд хвърли поглед назад към сградата, после заобиколи един спрян кадилак и отново се втурна напред, като се привеждаше зад спрените коли. Барън стигна до края на пешеходната рампа, спря и внимателно се прицели, като държеше пистолета си с две ръце. Реймънд го видя и успя да се извърти в момента, в който Барън натисна спусъка.

Реймънд усети пареща болка, която почти го събори на земята. Той залитна, но успя да се задържи на крака и продължи да тича, като притискаше раната на гърлото си с ръка. Зад него на паркинга спряха три черно-бели патрулки. Отляво видя други три, които завиха зад ъгъла и се понесоха по улицата право към него. В същия миг точно пред него до тротоара отби едно такси и спря. Задната врата се отвори и от автомобила слязоха чернокожа дама на средна възраст и чернокожо момиче в тийнейджърска възраст.

Реймънд махна ръката си от гърлото. Имаше малко кръв, но нищо сериозно. Куршумът само го беше одраскал и изгорил. Направи още пет крачки и стигна до таксито. Лявата му ръка се стрелна и грабна ужасената тийнейджърка, за да я използва като щит. Той я завъртя, притисна дулото на автоматичния пистолет до главата й и едва тогава се огледа. Доближаваха го десетина или повече тежковъоръжени полицаи. Очевидно се опитваха да измислят някакъв начин да го застрелят, без да навредят на момичето. От двете страни улицата беше преградена от черно-бели полицейски коли. После видя и Джон Барън, който си пробиваше път през униформените полицаи. С него бяха и двама от цивилните детективи, които помнеше от гаража; единият беше и във влака.

— Не мърдай! — извика Реймънд, като изви очи към жената, която слезе от таксито заедно с момичето.

Тя стоеше по средата на улицата като парализирана между него и полицаите.

— Хвърли оръжието, Реймънд! — извика Барън. — Пусни момичето! Пусни я веднага!

Той и другите двама цивилни полицаи бяха на двайсетина метра от него и продължаваха да го доближават.

— Още една крачка, Джон, и ще я убия — произнесе Реймънд достатъчно високо, но спокойно, без да откъсва синьо–зелените си очи от тези на Барън.

Барън спря; спряха и Халидей, и Полчак. Той отново забеляза колко непринудено и опитно се държаха.

— Вижте дали не можете да се отдалечите, за да стреляте отстрани — промърмори Барън.

Халидей бавно запристъпва наляво, а Полчак — надясно.

— Не! — изведнъж закрещя жената. — Не! Не! Всички да стоят по-далеч от него!