Алън Фолсъм - Претендентът

— Задръжте — изсъска Барън.

Халидей и Полчак спряха.

— Благодаря за съдействието — обърна се Реймънд към жената.

После, без да маха пистолета от главата на момичето, той пристъпи към таксито. Шофьорът се свиваше на мястото си и се опитваше да остане незабелязан.

— Излизай! — нареди му Реймънд. — Веднага!

Вратата на шофьора се отвори с комична бързина и той изскочи навън като тапа от бутилка.

— Бягай! Изчезвай! — извика му Реймънд.

Шофьорът се втурна към полицаите. Реймънд отново се обърна към Барън.

— Джон, би ли преместил полицейските коли, ако обичаш? Ще тръгнем натам.

Той кимна към улицата пред себе си. Барън се поколеба, после се извърна към един униформен сержант.

— Пуснете го да мине.

Сержантът се поколеба, после заговори по радиостанцията си. След секунди черно-белите патрулки започнаха да се оттеглят, като разчистваха пътя.

Без да откъсва пистолета от главата на заложницата си, Реймънд я натика на мястото до шофьора и седна зад волана. Вратата се затръшна. Гумите изпищяха и таксито с вой се понесе по улицата. Две секунди по-късно вече беше подминало полицейските патрулки в края на пресечката и бе изчезнало от погледите на преследвачите си.

8:14 сутринта.

Наказателен съд, 8:15 сутринта

— Как успя да се измъкне, по дяволите? В тази сграда работят поне сто униформени полицаи! А навън имаше още петдесет!

Плътно следван от Валпарайсо, Макклачи гневно си пробиваше път през тълпата от полицаи, стреснати съдии и съдебни пристави. Той блъсна една врата и бързо се спусна по стълбите пет етажа по-надолу, към подземната част на сградата. Валпарайсо никога не го беше виждал толкова ядосан. А положението се влоши още повече, когато по радиостанциите им сред шума от полицейски доклади долетя думата „заложник“. Те бутнаха вратата в дъното и влязоха в подземния гараж, където Полчак чакаше зад волана на форда.

— Какъв е този заложник? — излая Ред, докато си слагаше колана, а Валпарайсо се наместваше на задната седалка.

— Тийнейджърка — отвърна Полчак. — Чернокожа. Засега не знаем нищо повече. Била е с леля си, в момента я разпитват.

— А Рузвелт къде е, по дяволите?

Полчак включи сирената и светлините, с рев се изкачи по рампата на гаража и изскочи на улицата, като се размина на една боя с някакъв автобус на градския транспорт.

— С детето си, на зъболекар. Нали жена му работи.

— Знам, че жена му работи!

Макклачи беше бесен. На тях двамата, на останалите сто и петдесет полицаи и на цялата ситуация.

— Господи боже!

Пет черно–бели патрулки и една детективска кола преследваха такси номер 7711 на компанията „Юнайтед Индипендънт“ по улиците на града, но без прекален шум. Бяха включили мощните светлини на покривите си, но нищо повече; сирените нарочно мълчаха. Над тях се носеше „Еър 14“, един от хеликоптерите на полицейското управление в Лос Анджелис, който беше вдигнат по тревога, за да насочва преследването. По целия път — от Саут Гранд Авеню към Двайсет и трета улица, а после на юг по булевард „Фигероа“ — минувачите се спираха по тротоарите, викаха и размахваха ръце, когато ги подминеше таксито с номер 7711. Цялото шоу можеше да се гледа и директно по телевизията, защото хеликоптерите на три различни канала плътно следваха полицейския. Преследванията от години бяха обичайно зрелище в Лос Анджелис, но продължаваха да представляват такъв интерес за огромна аудитория, че шефовете на телевизии се молеха за поне две-три седмично, за да поддържат рейтингите им.

Барън и Халидей пътуваха в челната патрулка, взета от униформените полицаи, които се бяха изсипали пред сградата на съда. Преследването обаче не беше светкавично като по филмите; наподобяваше по-скоро тържествена процесия, която се движи с петдесет километра в час. Можеха единствено да карат зад Реймънд и да се опитват да познаят какво смята да прави. Ако изобщо имаха някакво предимство, това беше присъствието на Ред Макклачи, един от най-добрите полицейски парламентьори в бранша, и фактът, че в две от четирите патрулки зад тях се возеха най-добрите снайперисти в Лос Анджелис.

Халидей се наведе, за да не изпусне от поглед таксито, което се движеше на неколкостотин метра пред тях, а утринното слънце блестеше по прозорците му. Задните странични стъкла бяха затъмнени, така че изобщо не можеше да се види дали Реймънд държи пистолета си насочен към главата на момичето.

— И какъв е този Реймънд, по дяволите? — възкликна той. — В полицейското управление на Ню Йорк не знаят нищо за него. Нито пък в Чикаго, освен ако от онази балистична експертиза не излезе нещо. Федералните малко ще се забавят, докато прочетат магнитната лента на паспорта му, така че не знаем какво ще научим оттам, ако изобщо научим нещо. Ако не бяхме открили пистолета в чантата му и той ни беше дал истински адрес, като нищо щяхме да го изпуснем.