Уилям Блати - Димитър

— Да, тук е Урис. Да? Свържете ме, моля.

Докато чакаше, той погледна писмото на бюрото. Беше написано от някаква жена от Бруклин, Ню Йорк, и първоначално бе адресирано до американския посланик в Тел Авив. После бе минало по незнайни пътища и накрая се бе озовало върху бюрото му. Урис беше проверил входящите телефонни разговори на Майо, като започна три дни преди началото на болестта му и стигна до мига, в който лекарят за пръв път се беше оплакал от болки в стомаха. Произходът на едно от обажданията беше поразителен заради връзката му с писмото от Ню Йорк.

— Ало? Да. Чувате ли ме? Чудесно. Слушайте, казвам се Шломо Урис и съм полицейски инспектор от Йерусалим. Йерусалим. Точно така. О, благодаря, поздрави и на вас. Обаждам се във връзка с един от вашите хора тук. Спешно е. Трябва да ми изпратите негова снимка. Не, не, не! Не просто на някого. На определен човек. Струва ми се, че майка му ви е разпитвала за него. Моля? Не, нямам телефонния й номер. Майката е частично глуха и…

Урис замълча за миг и кимна.

— Да, това е той — потвърди полицаят. — Денис Муни.

Седнала до малката кръгла маса в кухнята, Самия отбеляза старателно в дневника си: „Какво всъщност е любовта?“ Буквите бяха изписани с яркосиньо мастило и дребен, но красив почерк. Сестрата беше уморена и мрачна и все още носеше униформата си с изключение на бялата колосана касинка. Одеялото на Майо беше увито около раменете й. Вечерта беше доста хладна, а централното отопление на сградата се бе повредило. Тя чу тихо чукане на вратата и вдигна поглед. Звънецът също не работеше.

— Кой е? Кой чука? — извика Самия.

— Мерал.

Очите й се разшириха за миг.

Тя стана, затвори дневника и го пъхна в едно чекмедже.

— Добре! — извика. — Идвам веднага!

Медицинската сестра пооправи набързо дневната, след което се затича към вратата и надникна през шпионката. Отвори трите ключалки и погледна навън. Лицето на Мерал беше безизразно. Той носеше униформа и черно кожено куфарче в ръка.

— О, здравей, Мерал — каза небрежно тя.

— Здравей, Самия. Съжалявам, че те безпокоя. Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— Шегуваш ли се? — отговори тя веднага, но се овладя. — Искам да кажа, разбира се. Влизай.

Мерал прекрачи прага, а Самия затвори вратата, с което рязко заглуши смеха на двете деца, които си играеха на горния етаж. Краката им тропаха в непредсказуем, щастлив ритъм.

— Нека седнем в кухнята — предложи сестрата и махна с ръка. — Там е по-топло заради фурната и котлоните. Пуснала съм всички. Отоплението не работи. Проклетият хазяин е виновен. Сигурно го прави нарочно. Обзалагам се, че евреите горе имат парно. Хайде, сядай. Ела тук, до печката.

— Благодаря.

Докато оставяше коженото куфарче на пода, полицаят продължаваше да оглежда дневната. Три от стените бяха боядисани в розово, а четвъртата беше изрисувана със сини цветя.

— Много хубав апартамент — отбеляза той.

— Дупка е, но се опитвам да го освежа.

— Харесва ми стената с цветята.

— Да, това са любимите ми цветя — каза тя. — Сини ириси. Не мога да повярвам, че дойде. Искаш ли кафе? Ще ти направя веднага.

— О, не, недей! Не се притеснявай, Самия.

— Стига, не е проблем.

Самия стана и започна да вади някакви неща от един шкаф.

— Обичаш ли розова вода в кафето?

— Да, благодаря.

— Е, какво има? Да не би да се занимаваш с някой случай в нашия квартал?

— Какво е това на прозореца ти, Самия?

— Кое?

— На прозореца ти — повтори той. — Ето там.

Мерал посочи задната част на пластмасов торс в естествен ръст, поставен на перваза на един от прозорците. Беше хилещ се вампир с дълги нокти, стиснал кинжал в ръка.

Самия го погледна, след което пак се обърна към печката и кафето.

— О, затова ли си дошъл? Някой да не се е оплакал?

— Не, никой не се е оплаквал, но защо си го сложила там?

— За да ме пази. Хората го виждат и си мислят, че тук живее смахнат човек. Не искат да си имат вземане-даване с него. Лудостта ги плаши наистина.

— Кого плаши?

— Знаеш кого, крадците. Всички. Нощно време го осветявам с фенер, Мерал. Изглежда страшен.

Мерал я наблюдаваше безизразно, докато тя отмерваше фино смляното кафе в малко медно джезве с дълга дръжка.

— Самия, аз не отговарям за този район — каза той, — но доколкото знам, е най-безопасният в цял Йерусалим. Тук почти няма обири и грабежи.

— Точно там е проблемът. Според теорията на вероятностите вече е време нещо да се случи.