Уилям Блати - Димитър

„Скъпа Джийн“, започна той.

След това наведе глава и заплака.

Мерал влезе в стаята си, свали сакото и седна на ръба на леглото. Денят се бе оказал по-дълъг и по-уморителен от обикновено.

Беше търсил напразно Уилсън в апартамента му, в „Хадаса“, а после и в „Каса Нова“, където Уилсън трябваше да ремонтира нещо, но така и не се бе появил. Разочарован, Мерал сведе очи и поклати глава, след което се загледа в снимките на бюрото. Налагаше се да купи рамка за още една.

Малко по-късно, докато се готвеше за сън, Мерал реши да почете, за да приспи неспокойните си мисли. Когато обаче отвори чекмеджето, където държеше книгите си, най-отгоре откри нещо, което не помнеше да е виждал преди. Откъде се е взело? , зачуди се той. Извади го и отново седна на ръба на леглото. В този момент от стаята на някоя монахиня долетяха приглушените звуци на концерт за цигулка. Мерал се втренчи в находката си — купчина неизпратени, написани на ръка писма, завързани с лилава панделка.

Всички започваха с думите „Скъпа Джийн“.

Той се движеше безшумно и бавно като привидение из тъмните сводести проходи, оградени от арки и масивни колони. Най-накрая спря в края на огромна стая, където трябваше да се срещнат според писмото. Намираше се в Соломоновите конюшни — масивна каменна зала под Храмовия хълм. Напрегнатата тишина, може би по-дълбока от Божията, се нарушаваше единствено от гукането на гълъб в една от пролуките над нивото на улиците отвън. Те сияеха от обещанията на късните утринни лъчи, падащи косо върху тъмния под. Мъжът направи крачка встрани и долепи гърба си до стената. Зачака. Слушаше напрегнато. После чу меките стъпки, които познаваше толкова добре. Тя се приближи иззад една колона и попадна под лъч слънчева светлина. Спря и се втренчи мълчаливо в него с дълбоко хлътнали очи и опустошено от наркотиците лице, което, подобно на света, пазеше само далечен спомен за някогашната красота.

— Здравей, Пол — каза глухо тя.

— Здравей, Джийн.

Пол Димитър стрелна очи наляво. Стивън Райли излезе иззад друга колона. Все още носеше свещеническото расо на Денис Муни и държеше пистолет с дълга цев и заглушител.

— Добро утро, стари приятелю и менторе.

— Добро утро и на теб. Изглеждаш толкова различен.

— Пластична хирургия. Знаеш как е.

— Отлична изработка, Стив.

— И ти върви по дяволите, приятел! Не мърдай! Нито на сантиметър!

— Няма.

— Нито на сантиметър ! Вдигни ръцете си във въздуха. Много добре. Дръж ги така. Знаеш ли, не мога да повярвам, че не си разбрал какво става. Учудвам се, че изобщо дойде. Да не би от тавана да падне мрежа, в която да се оплета? Или може би стоя върху някакъв капан? Хайде, кажи ми. Къде е уловката?

— Няма уловка.

— Не ми се вярва. И си дошъл тук невъоръжен? — учуди се Райли.

— Напротив — отговори тихо Димитър.

— Не виждам оръжието.

— Така е, но е с мен.

— Караш ме да мисля, че всичките слухове са истина, mi amigo . Може би наистина си загубил част от разсъдъка си? Е, както и да е. Жалко, че това трябва да се случи. Смахнат или не, ще ни липсваш.

— Смяташ да ме убиеш?

— Сега вече съм сигурен , че си полудял! Естествено, че ще те убия! — изръмжа Райли. — Джийн, отдръпни се настрани. Пречиш.

— Да, добре — каза послушно тя и повтори: — Настрани.

Вместо да го направи обаче, Джийн пристъпи неуверено към Димитър и протегна умолително ръка.

— О, Пол! Толкова съжалявам — заяви тя. Гласът й трепереше. — Аз съм…

— Млъквай, Джийн! — заповяда рязко Райли, без да изпуска от очи Димитър. — Добре, приятелю — продължи той. — Значи реши да тръгнеш след нас. Как разбра, че сме тук?

— Не съм тръгвал след вас, Стивън.

— Глупости!

— Истина е. Преди да дойда, мислех, че сте мъртви.

— Преди да дойдеш тук ли?

— Да. Познах ви.

— Как?

— По стъпките.

— По стъпките ли?

— Стив!

— Млъквай, Джийн! — сряза я грубо Райли, вперил поглед в Димитър. — Ще умра от смях! — каза язвително той. — Очакваш да повярвам, че си тук по чисто съвпадение?

— Не съществува такова нещо — отговори тихо Димитър.

— Значи все пак признаваш, че си ни преследвал?

— Не. Преследвах друг. Това е истината. Не вас. И без друго ще ме убиеш. Защо ми е да лъжа?

— Защото…

— Виждаш ли? Всичко е било за нищо , Стив! За едно проклето нищо ! — изкрещя Джийн на Райли. — Изобщо не е преследвал нас!

— Не му вярвам — отвърна Райли с равен глас. — А сега се махни от там, Джийн! Мърдай!