Уилям Блати - Димитър

— Да, вие, полицаите, носите хубави черни барети, а ние трябва да си слагаме онези гигантски бели неща на главите. Защо на касинката ми има голяма Давидова звезда? Нали съм арабка? Защо да не е фалафел или пържено кибе ! Белият фон може да мине за кисело мляко.

Мерал я изгледа нежно, след което рязко се изправи.

— Наистина се налага да тръгвам — каза той. — Чака ме много работа.

Самия се подпря на ръба на масата и стана.

— И мен. Имам да върша куп неща. Все пак се радвам, че дойде.

— Няма проблем.

— Аха.

Докато минаваха през дневната, Мерал спря пред стената със сините ириси.

— Чудесни са — отбеляза той. — Сигурно ти е струвало доста пари.

— Е, не чак толкова. Сама ги нарисувах.

Мерал се изненада.

— Ти рисуваш? Не си го споменавала.

— Така е. Човек с такъв невероятен талант трябва да се крие. По света има много завист.

В очите на Мерал отново се появи топлота. За миг той се втренчи в лицето на сестрата. После рязко се обърна и отиде до вратата. Отвори я, излезе на площадката отвън и се обърна. На лицето му пак се появи угриженият вид.

— Благодаря за кафето — каза той.

— За бога, Мерал, защо не можеш да се усмихнеш? — попита Самия. — Ще те убие ли една усмивка? Защо не се усмихнеш поне веднъж?!

Мерал сведе глава и отвърна:

— Благодаря ти за помощта.

После се обърна и си тръгна.

— Ела пак, по всяко време — извика Самия след него. — Може би следващата седмица?

— Много съм зает, Самия. Все пак благодаря.

— Тогава по-следващата. Донеси снимки на унгарски парашутисти!

Сестрата го изчака да слезе по стълбите, които щяха да го изведат на улицата, и едва когато полицаят изчезна от погледа й, бавно и тихо затвори вратата. За момент се загледа замислено в пода и поклати глава. След това вдигна очи и бързо се върна в кухнята, където седна на масата и извади дневника си от чекмеджето.

„Радвам се, че дойде.“ „Няма проблем.“ Самия имитираше тона и гримасата на Мерал. „Няма проблем?“, възрази тя. „Няма проблем ?“ Опря чело в дланта си, вдигна глава и грабна химикалката. „Той просто се отби, а сърцето ми започна да трепери и да танцува едновременно“, записа тя там, където беше прекъснала. „Изглеждаше някак променен. Не мога да си го обясня, но имаше нещо. В крайна сметка краткото му посещение се оказа съвсем делово. Както обикновено. И то по доста страховит повод. Така се радвам, че съм най-обикновена откачалка, а не ченге. Както и да е, май ще се предам. Да, обратно към самотните вечери с плочите на Франк Синатра и чаша уиски. Или може би, подобно на Майо и мечтите му за Кармел, ще се радвам само на един поглед или разговор от време на време, на една усмивка и махане с ръка за поздрав.“

Самия прочете написаното и задраска сравненията, като остави единствено думата „усмивка“.

Долу, на улицата под апартамента й, Мерал седеше сам в полицейската кола и гледаше намръщено телетипното копие на снимката в ръката си. На нея се виждаше албанският военен офицер, който беше изчезнал от контингента на ООН в Голанските възвишения. Самия току-що го бе разпознала категорично като мъжа, живял в апартамента на Уилсън. В съответствие с предишните описания на Темеску, но не и с размазаната снимка от шофьорската му книжка, ясното ново изображение беше на мъж със силно, загрубяло лице и белег, който разсичаше устните му в озъбена гримаса.

Името му беше полковник Йетон Агим Вльора.

Уилсън се премести бавно на стола до прозореца в малкия си апартамент. Търсеше светлина. Навел глава, така че изражението му оставаше неразгадаемо, той бавно се отпусна на стола и се втренчи в плика, който преди няколко минути беше извадил от пощенската си кутия: „Майкъл Уилсън, улица «Меле» 17, Йерусалимски хълмове, 90835 Израел“. Наклони го леко, за да разгледа изцапаната с мастило пощенска марка на слънчевите лъчи. Беше местна. Той изправи плика и продължи да изучава елегантния, до болка познат почерк. Най-накрая го отвори, измъкна листа отвътре и го прочете. После го свали на коляното си и известно време остана неподвижен. Впери очи в жълтеещото стъкло на прозореца. Слабото следобедно слънце и сенките се гонеха по отсрещната сграда, образувайки монотонни петна, подобно на счупен калейдоскоп със само два цвята. Той стана и отиде до малкото квадратно бюро. Извади лист и химикалка от едно чекмедже и започна да пише писмо. Накрая щеше да го добави към купчината други, завързани с лилава панделка. Писмата, които никога нямаше да бъдат изпратени.