Уилям Блати - Димитър

Под връх Елгон в Източна Африка живее племе, което вярва, че хората имат по две души — едната съществува, защото другата я сънува. В един сън от предишната нощ Мерал сякаш се бе срещнал с този, който го сънува. Застанал пред гроба на Христос, двойникът на Мерал го гледаше в очите, като същевременно сочеше племенника на Майо, Шломо. Той се мръщеше съсредоточено и почукваше леко по каменната стена на гробницата. Беше долепил ухо до нея и слушаше. Изведнъж една красива синя роза разцъфна на мястото, на което той чукаше. Шломо я откъсна от стената с победоносен вик: „Аха!“ После се разнесе силен тътен, стената се отвори и вътре се откри малка тайна стая. Там стоеше Моузес Майо и гледаше Мерал. Увит в бял погребален саван, Майо носеше шапка с увиснала периферия и пристегнат шлифер, който приличаше на този на Хъмфри Богарт от „Казабланка“. Той издиша леко дима от цигарата си и каза провлачено: „Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Сега разбираш защо никога не планирам толкова напред.“ Майо вдигна ръка, посочи Шломо и заяви тайнствено: „Следвай газелата!“

Така сънят свърши.

— С кого желаете да се срещнете, господине?

— С инспектор Шломо Урис.

— Стая шестстотин двайсет и две. Качете се.

Племенникът на Майо вдигна очи към посетителя. Седеше зад бюрото, не носеше вратовръзка, а яката на светлосинята му риза с къси ръкави беше разкопчана. Върху нея се открояваха яркочервени тиранти. Когато Мерал влезе, той бе сложил краката си на бюрото и целеше със смачкани на топка формуляри зеленото метално кошче в ъгъла.

— О, здравей, Мерал! Остават ми само три удара. Седни.

Мерал зае място пред бюрото и се огледа. Роднинската връзка с Майо си личеше — една от стените беше изцяло покрита с плакати, преди всичко от рок концерти. В средата се открояваше огромен по етер на супергероя от комиксите Капитан Марвъл.

— Е?

Мерал насочи погледа си към Урис. Той беше преставал да цели кошчето и беше свалил краката си на пода. Сега се наклони съсредоточено напред и преплете пръсти пред себе си, стараейки се да изглежда сериозен и тъжен. На стената зад гърба му имаше панорамна черно-бяла снимка на Йерусалим.

— Моите съболезнования — каза Мерал.

— Моите съболезнования към теб. Бяхте толкова близки. Като братя.

Мерал забеляза странен символ върху телефона на Урис. Скачаща газела.

— Да, като братя — съгласи се тихо Мерал.

— Е, какво мога да направя за теб?

Мерал отново се втренчи в Урис.

— Намери човека, които уби чичо ти.

Ситен дъжд се сипеше от мрачното сутрешно небе върху прашните прозорци, гледащи към улицата в Бруклин, Ню Йорк. Няколко камиона минаха по капаците на уличните шахти и издадоха силен дрънчащ звук, който едва бе чут от възрастната жена със светлорозова нощница и кафяви вълнени чехли. Тя взе една снимка от кръглата масичка в тясната си дневна, където седеше заедно с приятелката си. Другата жена беше малко по-млада от нея. Синята рокля на цветя и жилетката й имаха мириса и износения вид на магазин за дрехи втора употреба.

— Малкото ми момче — промълви отчаяно по-възрастната жена. На снимката се виждаше висок млад мъж с руса коса и расо на францискански монах.

— Готово — каза приятелката й.

Тя държеше писалка и евтин лист за писма.

По-възрастната остави снимката на място.

— Добре, първо им кажи, че направих каквото ме посъветваха, но още не съм чула и думичка. Те са луди. Не го пиши в писмото. Само…

— Чакай!

По-възрастната жена сложи длан до ухото си и попита:

— Какво?

Приятелката й леко повиши глас и повтори:

— Чакай!

— А… добре.

Дращенето на писеца продължаваше. После престана.

— Добре. А сега какво?

— Моля?

— Какво по-нататък?

— Добави, че това е третото писмо, което изпращам.

— Може би трябва да им се обадя, Мери. Искаш ли?

— Ще го направиш ли?

— Бих сторила всичко за теб. И за Денис.

В същия момент в Йерусалим една телетипна машина в полицейското управление „Кишла“ отпечатваше бавно някаква снимка. Мерал стоеше отстрани и чакаше отегчен, докато тя най-накрая не изскочи и не настъпи тишина.

Мерал я вдигна.

Отегчението му изчезна.

Пъхнал ръце в джобовете на широките си панталони, Шломо Урис крачеше неспокойно в кабинета си и чакаше да позвъни телефонът. За момент спря край дългата маса зад бюрото, където бяха подредени семейни снимки в рамки. Той взе една от тях. На нея се виждаше Шломо като малко момче в прегръдките на чичо Моузес. Когато телефонът звънна, полицаят остави снимката, обърна се и взе слушалката.