Уилям Блати - Димитър

О.Да си почина?

В.Отново придобихте онзи тъжен вид, заради Майо. Хайде, да направим кратка почивка.

О.Не, не е необходимо. Предпочитам да продължа. Може ли?

В.И ще се съсредоточите?

О.Да, разбира се.

В.Добре, давайте нататък.

О.През целия си живот Димитър е бил преследван от проблема за Злото. Нарекъл го „мистерия, пронизваща сърцето“. Скоро обаче се убедил, че съществува много по-дълбока мистерия, „мистерията на доброто“.

В.Не разбирам.

О.Скоро ще ви стане ясно.

В.Надявам се.

О.Димитър твърдял: след като всички ние се превръщаме в безчувствена материя, защо тогава не се стремим постоянно към постигане на собствените си егоистични цели? Напротив, непрекъснато виждаме хора, които жертват живота си за някой друг. Наблюдаваме такива саможертви в ежедневието на обикновения човек, не само в това на героите. Поне според него.

В.И така се обясняват мотивите му?

О.Само донякъде. Да не забравяме и за мистичното му преживяване.

В.Говорил ли е с Уилсън за него?

О.В известна степен. Казал, че се е случило към края на албанската му мисия. Втората. Усетил нещо особено, което бил почувствал и преди — нежелание да убива, ако може да го избегне. Но щом приключил с ръкополагането на онези млади мъже… Знаете за кои събития говоря, нали?

В.Да.

О.В този миг го изпълнила някаква „сила“. Нещо „по-голямо от Вселената, но по-малко от грахово зърно“. Такива били думите му.

В.Виждам, че поглеждате записките си.

О.Да, правех ги след всеки разговор с Уилсън.

В.Не исках да ви прекъсвам.

О.Димитър му разказал и за своя мисия в Сомалия. В страната върлувал глад, хиляди умирали всеки ден от недохранване. Една сутрин той чул пеене, много гласове, и попаднал на група хора от суданско племе. Били застанали в кръг, държали се за ръце и се поклащали насам-натам, пеейки. Измършавелите им тела приличали на скелети. Те умирали, но въпреки това се усмихвали. Песните и лицата им излъчвали щастие. Безпределна радост. В този миг Димитър изпитал много силно усещане за правотата и величието на нещата. Според него по сила то дори не се доближавало до онова, което е почувствал в Албания, след като ръкоположил младите свещеници.

В.Да не е чул Божия глас?

О.Не. Не е споменал подобно нещо. Уилсън твърди, че не е бил в състояние да го обясни по-подробно. Било неописуемо.

В.Мисля, че започвам да разбирам накъде биете. Най-накрая. Искате да кажете, че този човек е бил дотолкова променен към по-добро, че каквото и да е правел тук, то не би могло да е лошо. Прав ли съм?

О.Точно така. Да. Това имах предвид.

В.Е, кой знае? Може и да е истина. Бел и Сандълс ще са дяволски щастливи. Но историята за морфина и фантазиите? Сигурно е била лъжа. Което ми напомня за жената на Темеску. Тоест на Димитър. Уилсън е заявил, че тя не се казва Джийн?

О.Да.

В.А как тогава?

О.Моричани.

В.Наистина ли? Жена ми имаше приятелка с такова име.

О.Звучи румънско, нали?

В.Албанско. Значи приключихте с Уилсън?

О.Още не. Той настоява, че знае точно каква е била мисията на Димитър тук. Обеща да ми каже.

В.Чудесно, Мерал! Кога?

О.Когато съм готов. Такива бяха думите му.

В.Какво означава това?

О.Бог знае.

В.Не трябва ли да му осигурим охрана?

О.За да го защитим ли?

В.Да, разбира се.

О.Не мисля, че е необходимо.

В.Защо?

О.Просто усещане.

В.Е, добре тогава. Приключихме. Пак се появи тъжното ви изражение. Нужно е да сложите някакъв край, Мерал.

О.Ще го направя.

Веднага щом се раздели със Зуи, Мерал подкара полицейската си кола към квартала „Шейх Гарах“. Продължи малко по-надолу, докато пред очите му не се появи шестетажната каменна сграда, в която се помещаваше централното управление на Националната полиция. След като мина през пропуска, той паркира и влезе през въртящата се врата. Попадна в хладно и тихо фоайе с излъскан бял мраморен под и рецепция, зад която стояха няколко униформени мъже. Малко зад тях имаше витрина с мостри на различни взривни устройства, както и табела, показваща средствата за предотвратяване на кражби с взлом.