Уилям Блати - Димитър

— Да, от Лука е — отговори веднага Манчини. — Когато Христос проповядвал в Назарет, тълпата се разгневила заради нещо, което той казал, и го завлякла до една скала с намерение да го бутне от нея. Според Лука Христос успял да мине „посред тях“.

Манчини захапа парче портокал. По пълните му пръсти потече оранжев сок.

— А какво е казал, че така да разгневи тълпата, отче?

— Казал, че когато в страната имало много прокажени, единственият човек, излекуван от пророк Елисей, не бил евреин, а Нееман.

— Кой?

— Нееман. Нееман сириеца.

Мерал се втренчи в свещеника с безизразно лице. За втори път този ден го обзе усещането за безвремие. Изведнъж светът стана призрачен и мъгляв, ефимерна структура, в която всичко би могло да се случи, а природата и законите й му се сториха постоянни колкото един каприз.

— Изглеждаш странно — отбеляза свещеникът. Нещо станало ли е?

След срещата с Уилсън същата сутрин Мерал се бе обадил в „Кфар Шаул“, за да говори с доктор Уалид.

— Нали се сещаш за сириеца, който уби другия побъркан Исус в „Хадаса“? Знам, че не се занимаваш със случая, но чух, че проявяваш интерес към него. Затова реших, че ще искаш да чуеш добрата вест.

— Добра вест?

— Една добра и една лоша. Лошата е, че ще трябва да го съдят. Добрата е, че е напълно здрав. Вече не се мисли за Христос.

Новината бе стъписала Мерал. В „Хадаса“ нямаше никакво съмнение, че при постъпването си войникът е бил неизлечимо луд — мнение, потвърдено и от екипа на „Кфар Шаул“. После обаче нещо се бе променило радикално. Какво ли се е случило? , недоумяваше Мерал.

Имаше само един възможен отговор:

Уилсън. Уилсън и посещенията му.

Мерал отпи последната глътка кафе, обърна чашата наопаки и я остави върху линийката. Започна леко да я върти и тя издаде тънък звук.

— Не, всичко е наред — отговори той на свещеника, без да откъсва очи от чашата. — Бях се замислил.

— Върху някой случай ли?

— Върху едно много странно съвпадение.

Манчини наведе леко глава и захапа шумно още едно парче портокал.

— Не съществува такова нещо — промърмори той.

— Сержант Мерал!

Полицаят вдигна очи и видя Пейшънс.

— Търсят ви по телефона, сержант! Много е спешно!

Мерал скочи забързано и бутна масата. Малката чаша се изтърколи на една страна.

Утайката не вещаеше нищо добро.

Сбърчил разтревожено чело, Мерал влезе енергично в кабинета на Майо и отиде до канапето, на което спеше неврологът. Докторът лежеше по гръб, отпуснал ръце върху памучно одеяло на червени и бели квадратчета. Полицаят се втренчи в бледото изпито лице и се заслуша в дишането на Майо. Беше глухо и неравномерно.

Изведнъж чу шепот зад гърба си.

— Мерал!

Той се обърна и видя Самия. Седеше на стола зад бюрото на Майо. Сестрата стана, сложи пръст на устните си и посочи коридора. След секунда двамата с Мерал излязоха и заговориха тихо.

— Какво е станало? — попита Мерал. — Какво му е?

— Никой не знае. Кръвните му изследвания наистина не са блестящи, но няма признаци за сериозно заболяване. Въпреки това се чувства ужасно уморен и твърди, че става все по-слаб с всеки изминал ден. Спи по много. Господи, имам усещането, че умира от разбито сърце. Да го събудя ли? Мерал, някой трябва да му каже да се премести в едно от големите болнични легла в неврологичното отделение. Непрекъснато му го повтарям, но не ме слуша. Страхотен инат е! Може би ще послуша теб. Ще наминеш ли по-късно?

— Не, не тази вечер. Имам среща.

— Тогава утре?

— Да, утре. Ще намеря време. До скоро.

Мерал направи крачка, но спря и се обърна.

— Между другото бих искал ти благодаря.

— За какво?

— Че ми каза за Уилсън и онзи човек.

— Моля? Кой човек? — Самия го изгледа с недоумение и възкликна: — О, да. Мъжът, който живееше в апартамента му. Сетих се. Само че не благодари на мен .

— Защо?

— Идеята не беше моя, а на Уилсън.

По-късно, след вечеря, Уилсън влезе в стаята на Мерал.

— Казал ли си на Самия да говори с мен, Уилсън?

— Да.

— Защо?

— Исках да ви помогна.

— Защо не дойде сам?

— Не става така. Вие трябваше да дойдете при мен.

Мерал сбърчи чело.

— Предавам се — каза той.

— Още е рано.

Мерал срещна хладния син поглед на Уилсън и почувства как тялото му започва да пулсира от надигащата се паника. Навлизаше в мисловен лабиринт с коридори и завои, които не можеше нито да следва, нито да разтълкува. Реши да смени темата и да се върне към основната си грижа.