Уилям Блати - Димитър

— Трябва да го приемеш.

Уилсън вдигна очи.

— Сигурен ли сте, че жена му е мъртва? Той говореше за нея така, сякаш е жива. Показа ми нейни снимки.

— Сериозно ли?

— О, да!

— Вероятно е бълнувал. Заради морфина.

Радиостанцията на Мерал изпращя. Той я откачи от колана си и натисна бутона за свързване.

— Мерал — каза отчетливо той. После натисна друг бутон, за да приеме инструкциите.

— От „Кфар Шаул“ искат да говорят с теб — заяви нечий глас. Говореше Зев, началникът на управлението „Кишла“.

— Трябва ли да отида там?

— Не, обади им се. Но го направи още тази сутрин. Търси доктор Уалид.

— Разбрано.

Двете страни прекъснаха връзката. Мерал погледна часовника си.

— Ще тръгвам — каза той. — Чака ме много болен приятел. Освен това трябва да се справя с някакви свадливи албанци, една психиатрична клиника и целия свят. Виж, не се тревожи за материалите от болницата. Няма да има никакви последствия. Но двамата ни очаква дълъг път. Много дълъг. Натоварен съм със задачата да разбера какво е правил тук пациентът ти. Помисли за това, моля те. Води си бележки. Между другото заинтригуван съм от идеята, че той е имал и духовна страна. — Мерал си спомни за решетката на джипа. — Макар че се съмнявам — добави той. — Според мен има нещо по-мрачно около този човек, но кой знае? Говорил ли е за такива работи и друг път? Освен в Базиликата на агонията? Любопитен съм.

— О, да. Често споменаваше за живота след смъртта.

Мерал беше вдигнал ръце, за да извика келнера, но изведнъж ги свали в скута си.

— Така ли? — попита той. — Наистина?

— Ще има ли погребална церемония? Бих искал да отида.

— Не. Изпращат го у дома.

Уилсън извърна глава и безмълвно се втренчи във входа на църквата. После бавно каза:

— Вече е там.

Очите на Мерал трепнаха.

— Нека се уговорим кога да продължим — заяви той. — Още сме в самото начало. Ще ми помогнеш ли?

Уилсън сбърчи чело. На лицето му се изписа безпокойство.

— Непременно ли трябва да е в управлението?

— Не, изобщо. Но и тук не става. Имаш ли предвид някое друго място?

— Какво ще кажете за моя апартамент?

— Може. Макар че… довечера ще работиш ли в пансиона?

— Да.

— Тогава защо не се отбиеш в стаята ми след работа? По всяко време след седем. Ще дойдеш ли?

Уилсън се усмихна доволно.

— Предложението ви е идеално.

Мерал срещна погледа му.

Пак тази двусмисленост. Какво имаше предвид?

Мерал плесна с ръце и поиска сметката.

Докато чакаха, полицаят взе празната си чаша от кафе и я наклони към Уилсън.

— Виж какво направи утайката, когато обърнах чашата наопаки. Някои хора предсказват бъдещето по този начин. Тълкуват картините, нарисувани по стените на чашата. Ето, вземи я. Погледни и ми кажи какво виждаш.

Уилсън пое чашата и наведе глава, за да разучи отблизо белите й стени, а Мерал изгуби представа за себе си и за времето. Мъжът отсреща му се стори замръзнал като в стопиран кадър от ням филм. Всички звуци наоколо изчезнаха. От Уилсън сякаш се излъчваше някаква пулсираща, неземна сила, която заливаше Мерал на бавни вълни. В началото те бяха ледени и изтощителни, но после го оставиха с усещането за свежест и топлина. Мерал се почувства като нов човек.

— Какво виждаш? — попита той, след като се съвзе.

Уилсън вдигна поглед и се усмихна.

— Добра вест.

По обед на същия ден веселият и закръглен отец Манчини седна на масата на Мерал. Тъкмо белеше един портокал, когато Мерал, който бе мълчал през цялото време, го погледна и попита:

— Възможно ли е това да е цитат от Библията, отче?

— Кое?

— „Те искаха да го блъснат надолу, но той мина посред тях и си отиде.“

Мерал се доверяваше на свещеника, откакто навремето той му бе отговорил на един силно смущаващ религиозен въпрос.

— Вярваш ли, ме Исус е умрял заради греховете ни?

— Що за въпрос? Разбира се, не вярвам.

— Но Христос казва, че Отецът „иска милост, а не жертва“.

— Виждам накъде биеш. Старият проблем за Отеца, разглеждан като неумолим ацтекски бог, изискващ страдание и кръв, които да умилостивят деликатното му чувство за справедливост. Прав ли съм?

— Да, отче. Как можеш да вярваш в такова нещо?

— Не вярвам. Поне не по начина, по който повечето хора го разбират. Христос наистина е умрял заради нашите грехове. Не се съмнявам в това. Но сега аз ще ти задам въпрос. Ако Христос беше умрял от рак или от някакъв грип на осемдесетгодишна възраст и после бе възкръснал, щяхме ли изобщо да научим за него? Не. Смъртта му е трябвало да бъде драматична и публична. Ето защо смятам, че е било необходимо да умре на кръста. Така сме разбрали за възкресението, без което нашата вяра щеше да е просто дим и тамян.