Уилям Блати - Димитър

На сто и петдесет милиона километра от Слънцето, в една влажна бетонна стая без прозорци, сред лабиринт от затворнически килии и коридори, недокосвани от милост и надежда, зад малка дървена маса седеше Разпитващия. Умът му беше празен като бележника пред него. Задържания излъчваше някаква мистериозност. След седем дни мъчения не беше обелил и дума. С наведена глава и оковани китки, той стоеше в ослепителната хватка на прожектора, който му пречеше да се отпусне.

— Кой си ти?

Гласът на Разпитващия звучеше монотонно. Всички въпроси бяха зададени. Нито един не бе удостоен с отговор. Сега те се свеждаха до една-единствена фраза, сякаш в името на Задържания се криеше неговата същност.

— Кой си ти?

Изтощен, Разпитващия чакаше. Присвиваше очи заради потта, която капеше от челото му и размазваше редовете на бележника. В притихналата стая той долавяше собственото си дишане и хаотичното почукване на писалката върху тъмния дъбов плот на масата. За миг наостри уши да чуе звуците, които едва проникваха през стените — стържене на подметки, влачене на тяло. Не можеше да прецени дали са истински или въображаеми. Тук пищяха дори и прашинките във въздуха. Появи се и друг странен шум. Откъде ли идваше? Разпитващия остави писалката на масата и вдигна призрачен поглед към Задържания. Мъжът стоеше неподвижно, но присъствието му беше толкова осезаемо, че приличаше на противоречие, запечатано във времето. Капчици кръв падаха меко върху шарения каменен под от краищата на пръстите му, където някога се бяха намирали ноктите.

Разпитващия се намести смутено на стола и сведе очи към притихналата писалка.

— Кой си ти?

Тишината затаи дъх.

Разпитващия мушна палеца си под очилата със златни рамки и леко ги побутна, за да разтрие ъгълчето на воднистото си око. Свали ги внимателно и почисти двете малки кръгли стъкла с протрита носна кърпа, която намирисваше на нафта. След като свърши, намести очилата с тънките си пръсти, които имаха цвят на пергамент, и кимна на едрия мъчител.

— Давай! — заповяда тихо той.

Мъчителят отиде до осветената част на стаята, където спря и потупа леко Задържания по лицето. После неочаквано стовари гумената палка в слабините му. Затворникът пое удара, свлече се на колене, но не издаде никакъв звук. Разпитващия прокара пръсти по белега, разполовяващ тънките му бледи устни в озъбена гримаса. Под яката на масленозелената му униформа, на която нямаше знаци за чин, той чувстваше врата си странно топъл и изпънат. Противно на всякаква логика, Задържания го плашеше. Както тъмните, тежки звезди, които остават скрити за далечния наблюдател, непознатият излъчваше ужасяваща вътрешна светлина.

Бяха попаднали на него случайно. Една неделя, на 25 септември, близо до село Спач, високо в планините на север, екип от полицаи, обучени кучета и доброволци издирваше заподозрян в опита за убийство на Мехмет Шеху, шефа на Държавна сигурност. Невидим снайперист беше стрелял по Шеху, докато той излизал от управлението на тайната полиция. Тогава то се намираше в тухлената сграда на стария затвор в „Руси и Мадх“, квартал на Шкодра. Арестуваха един селянин от Домни, който след мъчения посочи втори човек от същото село — търговец на дрехи на име Касим Бег. За него се смяташе, че се кани да се прехвърли в Югославия. По възможните маршрути за бягство веднага изпратиха ловни групи: на запад към мътната река Буна и на север към така наречения „Овчарски проход“, който се извиваше като серпентина по високото било на планината Дукаджини. Макар и придошли от неочаквани дъждове, буйните води на Буна можеха да се прекосят в най-тесния участък, където разстоянието между бреговете беше около двеста метра. Но тъй като бе известен на малко албанци и се намираше близо до селото на заподозрения, проходът привлече повече търсачи — петдесет и осем въоръжени доброволци и три кучета. Изкачването беше мъчително и ги остави без дъх. Спираловидната пътека минаваше през терени, покрити с варовикова глина и шисти, преди да стигне до ледените висини на пустошта, наричана „Планините на прокълнатите“. В прохода обаче ловната група не откри никого и щеше да се върне без произшествия, ако не се беше намесила съдбата.