Уилям Блати - Димитър

Там се криеха отговорите на въпросите, които никой не беше задавал.

— Кой си ти? — повтори отегчено Разпитващия.

Изправен на крака между два удара, Задържания стоеше странно притихнал, а погледът му леко докосваше каменния под. Разпитващия се вторачи в дантелата от кръв, засъхнала на челото му. Зачуди се на какво му прилича. Изведнъж си спомни за „Мълчаливият Христос“. Миниатюрна репродукция на символистичната картина висеше в една от килиите на йезуитската семинария, недалеч от центъра на града. Бяха я видели, когато иззеха мястото от свещениците. Няколко месеца по-късно решиха да застрелят директора й и да го сменят със Самия Сабрилу — кошмарно петнайсетгодишно момиче, избрано благодарение на своята жестокост, арогантност и хитрост, както и заради преждевременната си полова зрялост и омразата, която изпитваше към баща си. Това се бе случило година преди да хвърлят всички свещеници в трудови лагери или направо в гробовете. Старата семинария бе превърната в ресторант, специализиран в кухнята на Севера. Разпитващия присви устни и се замисли. Не, мъжът не му напомняше само картината. Имаше и нещо друго. Беше сигурен, че го е виждал и преди. Може би някъде в Тирана. На една от тържествените вечери.

Или в сънищата си.

— Кой си ти? Ако ни кажеш, ще можеш да поспиш.

Преди това го бяха изолирали в студена килия. Измъчваха го с остри пронизителни звуци и ослепителна бяла светлина, за да задушат сънищата му. После настъпи абсолютна тъмнина и от хилядите ръждиви пори на тавана захапаха зловонни води, бъкащи от частици с неизвестна материя. Килията бавно се напълни догоре. Задушаващата течност постепенно се оттегли. След което процедурата бе повторена отново и отново. Тази фаза имаше продължителност три дни (поне от гледна точка на наблюдателя). Накрая бяха дошли мъчителите, които ползваха прякори, за да се предпазят от евентуално бъдещо отмъщение. Двама от тях бяха мъже. Единият се наричаше „Мечтателя“ заради зареяния му поглед, а другият — „Присмехулника“, вечно усмихнат младеж, който всъщност бе син на Разпитващия. Третият мъчител беше жена, едра бивша монахиня с тежка походка. Викаха й „Ангела“. Имаше тъмносива кожа, свиреп поглед и неукротим тик на едното око, сякаш непрекъснато намигаше лукаво. Облечена в тъмносиня униформа, тя беше фантомът на безмилостната стая. Задържания лежеше по гръб върху окървавена тясна маса. Когато тримата го наобиколиха, Ангела погледна към Разпитващия. Веднага щом той промърмори: „Започвайте“, гъвкавата й палка разсече свистящия въздух и се стовари с всичка сила върху бъбрека на Задържания. Резултатът не зарадва никого в стаята, защото очите му се отвориха съвсем спокойно, все едно току-що се бе събудил в някой хамак през лятото. Смутен, Разпитващия отстъпи назад, защото почувства как наоколо се спуска неземна сила, а към масата полетяха юмруци, палки и псувни, обгърнати в нажежен облак от гняв, ентусиазъм и себеомраза. Той се заслуша в крясъците и напрегнатото сумтене, в ударите и вулгарните обиди, в обвиненията и проклятията. Осъзна, че много скоро те ще се слеят в една-единствена жива ярост, която ще погълне всички умове, но ще бъде безумна, ще прибере душите, ала няма да има своя собствена, а само тази на звяра в центъра на вихрушката. „Свиня!“ „Изрод!“ „Гадна отрепка!“ Хвърлените епитети кипяха от справедлив гняв, който потрепваше във всеки глас и удар. Разпитващия почувства как потръпва от възбуда и за момент се отдаде на звяра, но рязко се сепна, след като погледът му попадна на Присмехулника. Очите на сина му блестяха от безумно удоволствие и някаква непозната емоция.

— Стига! Нещо друго! — нареди Разпитващия.

Ангела сложи пръстите на Задържания в пролуката на вратата и бавно започна да я затваря. В началото се усмихваше и му нашепваше хиляди похотливи намеци, но после се намръщи и на лицето й се изписа истински ужас, защото Задържания не променяше изражението си. Объркани, мъчителите решиха да изтръгнат ноктите му, като сложиха на главата му шлем, изработен така, че да усилва собствените му писъци. Тактиката обаче се провали. Задържания не издаде нито звук. Но когато извадиха и последния му нокът, той се свлече на каменния под със звук, наподобяващ въздишка, смесена с тракането на кости. Разпитващия се разтревожи и рязко погледна към съсухрения старец с евтин кафяв костюм, стоящ извън кръга от светлина. Дългото му, изпито лице беше в сянка, но се виждаше как с две ръце стиска протритата дръжка на черна лекарска чанта. Халката на показалеца му проблясваше, а неспокойният му палец потриваше нервно плоския зелен камък, който светеше като сигнал на далечен кораб.