Уилям Блати - Димитър

Съпругата на Разпитващия се обади.

— Ало?

Вльора погледна посърналите цветя, попивайки тъгата, която долиташе по телефонната линия. Намести една теменужка, бореща се за глътка въздух сред сноп червени макове.

— Аз съм — каза той уморено.

— Досетих се.

— Как е малката ми Кири?

— По-добре.

— А температурата?

— Свали я. Изглежда е само лек грип.

— Кажи й, че татко й праща милион целувки.

— Ще го направя.

— И прегръдки, Моричани.

— Разбира се.

Разпитващия впери очи в стената срещу него, докато чакаше болката да заговори отново. Гласът на жена му бе станал още по-мъртъв и отчаян. Трябва да й кажа нещо мило, помисли си той. Но какво? Внезапен мрак заля стената и той чу тракането на дъждовни капки по прозорците. Протегна ръка към ключа на бежовата настолна лампа и върху бюрото се разля петно ярка светлина.

— Тя ще се зарадва много — отбеляза тихо жена му.

Думите й прозвучаха като упрек.

Разпитващия намести лампата така, че да освети цветята в чашата като прожектор.

— Добре — отсече Вльора. Чувството за вина отстъпи на гневното негодувание и той се почувства напълно безпомощен. Изненада се как думите на утеха, които беше търсил, постепенно се отдалечават. Приличаха на корабокрушенци в спасителна лодка, превърнали се в малки точици насред леденото море.

— Трябва да затварям — каза той сдържано. Не можеше да се владее. Спомни си за изкуствения гняв на мъчителите.

— Не, почакай! — спря го тя веднага.

— Да. Какво има, Моричани?

— Става въпрос за Елез, новия бакалин на площада — започна съпругата му. Разпитващия се втренчи в документите на бюрото. Отново погълнат от мисълта за Задържания, той слушаше с половин ухо. — Знам, че лъже — долетяха смътно думите й. — Личи си, когато не е искрен. Лявото му рамо започва да трепери.

Вльора полагаше усилия да се съсредоточи върху словесния порой. Жена му говореше за някакви консерви с бакла.

— Чу ли какво казах? — попита тя.

— Бакла.

— Да, баклата. Твърди, че е свършила, но лъже. Отзад има кутии. Иска подкуп. Ако отидеш, ще ти ги даде с радост, защото ще се изплаши.

— Не мога, Моричани.

— Не можеш?

— Не е почтено. Не бива да използвам положението си за лично облагодетелстване.

Той се вслуша в тишината и тежестта на нищото.

Сега вече нямаше как да я прекъсне. Тя сама трябваше да го освободи.

— Любимото ядене на Кири е — заговори жаловито Моричани. — Студена бакла с много зехтин, лимонов сок и чесън. Надявах се да й направя довечера…

Вече беше загубил.

— Нищо не обещавам — предупреди я уморено той. — И няма да издам кой съм.

— Разбира се. — Изведнъж гласът й стана мелодичен. — Ако си има работа с мъж, ще се държи различно. През цялото време лъже жените. Това е положението.

Моричани бе наясно, че хората познават съпруга й и се страхуват от него — факт, известен на всички албанци освен на самия него. Колко наивно разсъждаваше мъжът й. Заключен високо в кулата на огнените си идеали, той или беше много добър човек, или просто дете. Искаше хората да бъдат третирани еднакво и да са щастливи! Трябваше да стане монах в някой отдаден на съзерцание орден, мислеше си тя. Да потъне в мълчание, докато прави вкусно сирене.

— Наблюдавай рамото му — заяви накрая тя. — Там е ключът.

— Няма да забравя, Муки.

Вльора използва галения прякор, който й харесваше. Милият тон му костваше усилия. Струваше си — щеше да е свободен поне до следващия тъжен поглед. Тогава щеше да я попита: „Какво има?“, а Моричани да отговори: „Нищо, абсолютно нищо.“

— Не закъснявай — настоя енергично тя.

— Няма.

Вльора затвори с облекчение и благодарност и дочу бегло, че Леда разговаря по телефона. Изведнъж го връхлетя яркият спомен за съня от предната вечер. Първо го бе сполетял хроничният кошмар за едно ужасено дете, изоставено само в непрогледната нощ. После се сети за друг, по-неприятен сън, от който помнеше само откъслечни образи. Руснаци. Хо Ши Мин. Банкет в Тирана. Смърт.

Какво означаваше всичко това?

Нямаше представа.

Погледна докладите пред себе си и ги извади от поставката. Те зашумоляха двусмислено — звук, който понякога, в тишината на зазоряване, кара човек да си мисли, че някой е прошепнал името му. Вльора сложи внимателно документите на бюрото. Чувстваше, че отговорът се крие в тях, макар и често да беше размишлявал над съдържанието им. Знаеше, че ако се вторачиш твърде дълго в червения цвят на дадено нещо, няма да видиш зеления. Нуждаеше се от правилната гледна точка. Най-отгоре на купчината имаше бяла лична карта, изпоцапана и протрита от пипане. Гербът с орела и житния клас беше избледнял и приличаше на безкръвен призрак. Разпитващия я разгъна внимателно и зачете двете колони с данни — бащино и майчино име, местожителство, професия, очи, устни, отличителни белези. Замисленият му поглед се плъзна към снимката, залепена най-долу под лявата колона. Задържания го наблюдаваше с простосърдечно доверие.