Беше издокаран със сако, риза и вратовръзка. Главата и раменете му бяха изпънати в горда и самодоволна стойка, типична за селяните, които позират за такава снимка. Прекалено тясното му сако, закопчано и впито, приличаше на взето под наем за случая. Усмихваше ли се? Да, малко, реши Вльора. Задържания излъчваше трогателна детска невинност. Как би могъл изкуствено да си даде подобен вид? Разпитващия се замисли за „Братя Карамазови“ и предсмъртните думи на малкия Илюша: „Тате, не плачи… а когато умра, ти вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене…“ Понякога този пасаж го караше да плаче. Защо си го спомняше сега? Каква ли асоциация го бе отключила? Той сложи личната карта настрана и продължи да чете мълчаливо. С часове полираше всеки факт и загадка, след което ги обръщаше наопаки и ги оглеждаше на светлината на разума. Въпреки това не достигна до някакво прозрение. Никой прикрит факт не изкрещя тайното си име. Накрая се възцари същата непрогледна мъгла, както в самото начало.
Вльора усети лек полъх на страх.
Остави докладите и се заслуша в успокоителното тропане на дъжда. Може би пък всичко беше наред? Дали безпокойството му не бе въображаемо или сънувано? Зад гърба си той дочу далечен грохот на мълния, отекващ някъде високо в планините на Селча Дечани. Изведнъж се надигна вятър и по прозорците заблъска пороен дъжд. Тайнствени проблясъци заиграха по очилата му. Далечни светкавици, спомен за слънцето. Внезапно вятърът утихна и дъждът спря. Вльора се заслуша и остана неподвижен дълго време, вперил очи в най-долното чекмедже на бюрото. Отвори го и извади отвътре пожълтяла картонена кутия от обувки. Постави я внимателно върху бюрото, сякаш съхраняваше в нея безценна реликва. Кутията беше стегната с дебел гумен ластик. За момент Вльора замислено поглади с палец възела, където ластикът се беше скъсал и бе завързан повторно. Той го свали, вдигна капака на кутията и се загледа в предметите — парче молив, кибрит, протрит кафяв портфейл от евтина напукана кожа, петдесет и седем леки на банкноти и монети, малък оръфан бележник, в който с дребен сбит почерк бяха изброени продажбите на сирене, снимка на жена и лично писмо, написано набързо, но красиво. Това бяха нещата, открити в джобовете на Задържания при залавянето му в Келеза.
Вльора се втренчи в снимката на жената. Беше протрита и избеляла, с неравни краища, като че ли бе отрязана от по-голяма фотография. Жената изглеждаше млада, на двайсет и няколко, макар че чертите й бяха размазани от мекия фокус. Иззад воала, от място, на което въздухът беше наситен със сълзи, блестяха две големи тъмнокафяви очи, изпълнени с гняв. Вльора остави снимката близо до преспапието във формата на сърце. После бръкна боязливо в кутията, улови едното ъгълче на писмото и бавно го вдигна. Състоеше се от един-единствен малък лист, сгънат няколко пъти. Бяха го открили между страниците на бележника. С опакото на ръката си Вльора бутна кутията настрана и намести лампата. Разгъна предпазливо листа и прочете:
Моя любов! Кой знае дали това писмо ще стигне до теб? Енвер умря. Дано Бог е добър с него, защото той се отнасяше мило с мен. Но сега трябва да дойдеш, сърце мое! О, Селча, зора моя, ангел мой! Ужасно ми липсваш! Ела при мен! Веднага, мое сладко момче! Ти си моята любов, младост и душа! Копнея да те прегърна. Ела бързо. Свободна съм, но не съвсем.
Морна
Всички селяни от Тети разказваха една и съща история — как Селча Дечани и Морна Алтамори се обичали безразсъдно от най-ранните дни на тяхната младост. Нито родителските заплахи, нито наказанията можели да засенчат смеха им. Но когато Морна навършила седемнайсет, я омъжили за друг — мълчалив специалист по поливно земеделие с безизразен поглед, който работел на удобна държавна служба. Душата на младия Селча Дечани била изтръгната от тялото му. Съсипан и потънал в скръб, той напуснал селото и се установил далеч, край блатата на юг. Скоро времето заличило дори спомена за имената на влюбените. Тогава обаче се намесила Смъртта. Първо мъжът на Морна бил убит от мълния, когато буря го изненадала на полето. Почти година преди този удар скърбящата Морна започнала да чезне в ноктите на непозната болест, която тихо и неотклонно стопявала силите й. След смъртта на мъжа си Морна изпратила знак на Дечани. Той се върнал в Тети, но я заварил мъртва. Въпреки огромната си тъга младежът останал да живее в селото. Съвсем скоро обаче и той бил покосен от болест, за която лекарите нямали име. Хората в Тети твърдяха, че е умрял от разбито сърце.
Читать дальше