Уилям Блати - Димитър

Свободна съм, но не съвсем.

Вльора се втренчи в думите. Какво означаваха? Обърканите му мисли бяха прекъсвани от дъждовните капки, тракащи колебливо по прозорците като бастун на някой слепец. Комплексният анализ показваше, че писмото често е сгъвано и разгъвано. Всъщност безброй пъти. Кой друг би го боготворял и препрочитал, ако не човекът, до когото е било адресирано?

Мъртвецът. Призракът. Селча Дечани.

Вльора вдигна очи. Зад него се вихреше силен вятър, стенеше леко и удряше стъклата. Разпитващия усети, че е объркан. Имаше усещането, че го наблюдават. Завъртя се на стола и погледна през прозорците към блещукащия север. От планините към града се носеха гъсти черни облаци. Приличаха на разгневени фанатични орди. След миг щяха да затъмнят площада отдолу, анонимните правителствени сгради от гранит, мрачните широки улици, водещи за никъде, и мократа статуя на Ленин, властваща над празните витрини на магазините, пълни с призраците на милиони копнежи, прахоляк и бегли остатъци от надежда. Раздрънкани и безцелни, два стари автомобила пълзяха сред потоците от забързани велосипедисти, които намръщено си проправяха път напред — подгизнали, парцаливи души, скрити под ярките дъждобрани. Пешеходците се влачеха с опърпани дрехи под плакати, заклеймяващи „враговете“ и „предателите“. Евтиното мастило се стичаше от големите печатни букви на тъжни червени и черни ивици. Разпитващия различи една колона с деца, които маршируваха две по две към Двореца на културата или някой от другите монолитни музеи на площада. Минаваха пред хотел „Дажти“ и за момент на Разпитващия му се прииска да беше юни. Мечтаеше да седне в кафенето на тротоара и да си поръча бира и плато вкусни мезета под звуците на танго или „На хубавия син Дунав“, носещи се в уморения вечерен въздух.

Вльора сбърчи чело. Децата спряха. Какво зяпаха така? Нещо извън полезрението му. Други пешеходци също се обърнаха натам. Мълчаливи и неподвижни в ситния дъжд, те стърчаха от тротоарите като мъртви сиви души. Коленете на Разпитващия изпукаха, когато той стана от стола, за да погледне мокрите улици отдолу. И го видя. Насред потъналото във вода кръстовище се търкаляше окървавеното тяло на йезуитски свещеник. Имаше оловна кожа и безжизнени очи, застинали в недовършена молитва. Докато бе лежал в трудов лагер, той бе покръстил едно новородено. Бяха го осъдили на смърт и наказателният взвод го бе разстрелял тази сутрин. Сега трупът му, увит в монашеско расо, беше проснат на улицата като купчина месо. Щеше да остане там три дни, за да покаже на хората, че ръката на Бог не стига толкова далеч, колкото куршумите.

Очите на Разпитващия доловиха бързо движение на нечия ръка. Един човек в тълпата се прекръсти. Кръвта запулсира в белега, разсичащ устните на Вльора. Той побесня и изскочи от кабинета си. Забърза надолу към мократа улица без шапка, палто и придружител. Усещаше само гняв и силна болка в устните. Когато излезе от сградата обаче, завари само безжизнените тротоари и дъжда. Под безмилостното бушуващо небе лежеше трупът на мъжа, който си беше купил смърт срещу няколко пръски вода. Двама китайци с маоистки униформи излязоха от хотела, скрити под блещукащи черни чадъри с малки жълти дракони по краищата. Те тръгнаха по тротоара и се втренчиха в мъртвия. После се обърнаха и погледнаха към Вльора. Той джапаше с ботуши в локвите и спря едва когато стигна до трупа на свещеника. Освен двамата учудени китайци улиците бяха пусти. Нищо не помръдваше. Но Вльора знаеше, че са там. Наблюдателите. Криеха се. Усещаше ужасените им погледи върху гърба си. Пареха като изгарящи грехове.

— Мислите, че тази свиня е герой? — изрева той. Думите му прокънтяха в бетонната пустош. — Нима предполагате, че ви е обичал? Не знаете ли, че именно заради лъжите му сте толкова бедни, а децата ви са неграмотни и болни? Още ли вярвате в Дявола? Е, ето го вашия Дявол! Ето го, тук !

Той посочи обвинително трупа и продължи да крещи, докато накрая умората не натежа в краката му. Гласът му секна и ръката му се отпусна надолу, останала без сили. Двамата китайци го изгледаха безизразно и се ухилиха, когато погледите им се срещнаха. Без да вижда нищо друго освен огромните им предни зъби, Вльора бавно се обърна и наведе глава. С подгизнали дрехи и продрано гърло, той се заслуша в меките дъждовни капки, впиващи се в твърдостта на сивите, непобедени улици.

На следващата сутрин, 20 март, Вльора нареди Задържания да бъде преместен в тясна и пренаселена килия, сякаш лишена от пропорции. Приличаше на мрачно, обладано от призраци море, пропито от стенания и безспирен шепот, които се носеха над звуците от неспокойното мятане на телата върху наровете, над риданията и копнежа по отминалите дни. На жица от тавана висеше електрическа крушка, която осветяваше килията в кехлибарен цвят. Храната — студено фиде с маково семе и мухлясал хляб — се подаваше през процепи, а от един кран от време на време прокапваше вода. При преместването на Задържания в килията имаше тринайсет мъже и шест жени, но надзирателите идваха често и измъкваха по някой навън. Така на 22 март останаха само петима, сред които Задържания и един луд едноок свещеник, който очевидно помнеше, че е неделя.