Уилям Блати - Димитър

— Преди Големия взрив — започна проповедта си той — цялата Вселена била точка с нулеви размери и безкрайно тегло. В даден момент тя експлодирала, създала пространството и неговия близнак, хаоса. Но за да може да възникне Космосът, насочената навън експлозия трябвало да съответства на силата на гравитацията. И то с точността да се улучи с куршум миниатюрен обект, намиращ се на противоположния край на видимата Вселена, тоест на 20 милиарда километра разстояние.

Изведнъж от тъмнината полетя юмрук и се стовари върху бузата на свещеника. Чу се характерният звук на счупена кост и разкъсана плът.

— Казах ти, че искам да спя ! — изръмжа нечий дрезгав мъжки глас.

Свещеникът се вслуша в звънтенето в ушите си и пляскането на ръце по пода, докато нападателят пълзеше назад. Раздразнителният мюсюлманин още с пристигането си бе обявил пред всички, че макар и да е „убил много други“, е „напълно невинен“ за „безобразието“, довело го на това кошмарно място — бруталния побой и смъртта на монтьор на велосипеди на площад „Шкодра“.

— После се появила живата клетка — продължи свещеникът с упорито непокорство, макар и благоразумно снишил глас. — Но как се е случило? А, да. Учените твърдят, че преди е имало химически бульон, в който благодарение на прословутата „случайност“ най-сетне се образувал вирус. После още един и още един. Да продължавам ли? Но оставете бульона. В крайна сметка научихме, че той не е съществувал. Вероятността да се получи дори само един такъв вирус за милиард години не е по-голяма от шанса да хвърлиш монета и тя да показва „тура“ шест милиона пъти поред. Популярното обяснение е: „уникално събитие“. Невъзпитано ли е да се твърди, че при такива мащаби разликата между уникално и свръхестествено губи смисъла си?

Отнякъде се чу пъшкане на двойка, която прави секс.

Свещеникът погледна в посока на звука.

— Съвкуплението носи най-голямо удоволствие — отбеляза той. — Защо ли? Защото гарантира продължението на вида. Това е целта. Тя обаче е дело на ума ! И така, ние виждаме, че…

Ударът се стовари отстрани на главата му. Свещеникът се олюля, опита да се задържи на крака, но падна и остана да лежи по гръб. Дишаше затруднено.

— Подготвих специално богослужение на тема Вселената — промърмори той замаяно. — Проповедта бе насрочена за тази неделя… Днес неделя ли е? Няма значение. И без друго нямаме вино.

Свещеникът почувства, че отнемат светлината от очите му. Вдигна треперещата си ръка, сякаш за да благослови дете. Тънка струя кръв се стичаше от ъгълчето на устата му. Миг преди да загуби съзнание, той промълви:

— Вървете! Богослужението свърши!

Минути по-късно — или може би часове, ръцете на болката прекършват времето както си пожелаят — свещеникът дойде на себе си, сепнат от тишината. Надигна се и се озърна.

— Значи другите лунатици са си отишли — въздъхна той в мрака. — Несъмнено са ги откарали в лудницата. Майтапя се. Сигурно всички са мъртви.

Погледна към Задържания, който седеше на пода близо до него. Беше навел глава и подпрял лакти на повдигнатите колене, така че дланите му висяха свободно и излъчваха някакво изящество. Все още не бе отронил и дума.

— Здравей — поздрави го свещеникът. — Как се казваш? Какво е тежкото ти престъпление? Освен, разбира се, факта, че си изгубил разсъдъка си. Това определено е криминално действие, особено ако е предизвикано от спомени за рая. Кажи ми, какво си направил?

Задържания не отговори. Не помръдваше.

Свещеникът го огледа мрачно.

— Моля те, не ми обръщай внимание — продължи сухо той. — В края на краищата аз съм само един жалък поп реакционер, слуга на Ватикана и завършен враг на народа. Недей да се замисляш много над нещата, които говоря. — Свещеникът замълча и извърна лице. — Заради бебетата е — промърмори тайнствено той. — Съжалявам. Аз не съм Стефан Курти. Той се би с войниците с голи ръце и юмруци, когато отидоха да разрушат църквата му в Дрин. Изпратиха го в затвора и после в трудов лагер, където тайно покръстил дете. Заради това наказателният отряд го екзекутира. Дали някой светец се е страхувал от Бога така, както хората се ужасяват от тези злодеи? — Той наведе глава към гърдите си и продължи: — Не, не съм Курти. Тялото ми е изтъкано от болка. Аз се измъчвам и съм безнадеждно побъркан. Същинска река от страдание. И въпреки всичко не мога да изгася копнежа си за живот. Живея заради студените лигави фиденца, които ни дават.

Свещеникът вдигна рязко глава и погледна към вратата. По коридора отекнаха неумолими железни стъпки. Приближаваха килията с убийствена целеустременост. Отминаха бързо и постепенно заглъхнаха. Свещеникът отново сведе глава.