Уилям Блати - Димитър

Седнал в хладния си кабинет призори, Разпитващия прочете последното изречение и премигна. Да прикрие ваксинация ли? Кой би направил такова нещо? С каква цел? Той се намръщи и хвърли доклада настрана. Докато розовите и сините цветя в чашата на бюрото бавно умираха, умът му се нахвърли гневно върху озадачаващата изостаналост на албанците. Не можеше да приеме тяхната неграмотност, кръвните вражди, бракосъчетанията между малолетни и мисълта за ужасените малки деца, затворени на тъмно през първите дванайсет месеца от живота им, за да не им навредят демоните. И това беше само едно от безбройните осакатяващи суеверия, които изглеждаха почти достоверни и смислени благодарение на вярата в страдащия, кървящ Бог. Вльора погледна дланта си върху бюрото. Беше я свил в юмрук. Полковникът разпусна пръстите си. Продължаваха да треперят. Самият той беше едно от децата в тъмното.

Вльора впери очи навън, в зазоряващата се улица и сребристата светлина на утрото, която се прокрадваше тихо и огряваше мъглата, обгърнала града. Тук-там стърчаха сгради като отражения на призрачни отломки. Защо му бяха хрумнали тези неща? , чудеше се той. Объркан, Вльора погледна доклада на патолозите: „… да прикрие белег от ваксинация“. Какво би могло да означава това? Не знаеше. Когато обаче премести очи към снимката на жена си и детето си, изгубени във времето, дъхът му секна при един внезапен спомен. Едва след като епидемията от едра шарка се бе развилняла из страната преди трийсет и пет години, в Албания бяха започнали да ваксинират бебетата. Задържания, прехвърлил четирийсетте, беше роден няколко години преди това. Следователно, ако беше албанец, нямаше как да е ваксиниран!

Вльора потрепери. Кабинетът му се стори по-студен. Кой би имал нужда да прикрие издайнически белег от ваксинация освен някой страховит вражески агент, изпратен на важна и коварна мисия? Той се замисли над странните думи на слепеца и съвършената имитация на лоша албанска стоматология. Спомни си за удушеното куче в гората и за призрачния Селча Дечани. Ако Задържания не е чужд агент, заключи Вльора, трябва да е дявол.

— Или и двете — промърмори той.

Някога бе чул за легендарния агент от ада.

Тази нощ Вльора спа с демоните.

После събитията поеха в съвършено нова посока. Рано сутринта на 3 април, след като съкрати посещението при болния си баща, по спешно настояване на Вльора в Тирана пристигна висок и слаб лекар от китайската армия. Майор Лиу Нг Дзъ беше експерт по разпитите под хипноза. Работеше като съветник на Държавна сигурност. На трети и четвърти април Вльора го инструктира и го остави да се запознае с материалите по случая. На пети пристъпиха към действие. Задържания, оставен без сън в продължение на трийсет и шест часа и лишен от вода цяло денонощие, беше поставен по гръб върху носилка на колелца. Завързаха го с кожени каиши и го откараха в тясна стая, покрита с бели плочки. Безупречно чистото помещение, ярко осветено от лампи за операционни, беше известно като „Вълшебната стая“. Тук можеха да се правят всевъзможни фокуси. Първо инжектираха на затворниците натриев пентотал. После продължаваха с хипнозата и илюзиите: „Сега ще усетиш как ръката ти се затопля.“ Така непокорните обекти често бяха принуждавани да повярват, че са изпаднали в хипнотично състояние и че всякакви опити за съпротива са безполезни. В действителност ръцете им реагираха на въздействието на скрита диатермична машина. Понякога използваха тайни холографски проектори. „Виждаш ли плътната стена пред себе си?“ „Да.“ „Погледни през нея. Във въздуха се носят рози.“ Такива бяха игрите. Когато приключеха, инжектираха на задържаните метамфетамини, за да предизвикат непреодолимото им желание да излеят всичките си мисли, идеи и спомени. Обектите нямаха време да разсъждават. Понякога към самия край на процедурата се появяваше онова изкривено и хлъзгаво нещо, наречено истина.

— Хайде, започвайте! Какъв е проблемът?

Изтощен и нетърпелив, Вльора се втренчи гневно в Дзъ, който стоеше до носилката срещу него. Беше се привел напред, за да инжектира пентотала. Незнайно защо, той се поколеба. Спринцовката увисна във въздуха, а специалистът мълчаливо огледа лицето на Задържания.

Вльора се разтревожи.

— Какво има?

Дзъ поклати глава, без да помръдне, и отговори:

— Нищо.

Наведе се по-ниско и постави инжекцията.

— За момент ми се стори, че съм виждал този човек някъде.

В стаята влезе експерт, носещ полиграф. Беше нисък, на средна възраст, с близко разположени очи. Протритият му костюм беше с няколко размера по-голям от необходимото и панталоните му висяха като торба.